Веднъж в училище, една учителка решила да подискутира със своите ученици темата за човешките взаимоотношения. Всеки споделял своите мисли, изказали се най-различни мнения – едни се подкрепяли, други се допълвали, трети си противоречали. Накрая учителката направила едно предложение на децата:
- Отправям ви едно предизвикателство – казала им тя. – Вие самите да направите един експеримент, който ще ви даде незабравим житейски урок. Приемате ли?
На учениците им станало интересно и всички единодушно закимали в знак на съгласие.
- Обещавате ли обаче, да изпълнявате безпрекословно всичко, което ви кажа оттук нататък? И да не се отказвате по средата на експеримента?
Когато учениците и тук отговорили утвърдително, учителката казала:
- Искам утре всеки от вас, идвайки на училище, да донесе по една торба с картофи. Това ви е първата задача.
Децата се спогледали недоумяващо и започнали да задават въпроси, но учителката отговорила, че сега повече нищо няма да им издаде.
На следващата сутрин всички ученици от класа носели по една голяма торба с картофи. Като ги видяла, учителката се усмихнала:
- Виждам нетърпението и любопитството в очите ви, затова минавам направо на въпроса. Вземете сега чувалчетата с картофи и ги сложете пред вас на чиновете. Аз сега ще ви раздам по една празна чанта. А от вас искам следното: да се замислите и да си спомните имената на всички хора, на които поради някаква причина сте отказали да простите за нещо, което са ви причинили. За всеки такъв човек, за който се сетите, вземете по един картоф от вашата торба, издълбайте името на този човек върху кората на картофа и го пуснете в празната чанта. Хайде направете го…
И учениците се захванали да изпълняват заръките. Те усърдно прехвърляли картофи от едната чанта в другата, надписвайки на тях имената на хора, които са оставили трайни негативни спомени в тяхното съзнание. В края на часа в чантите на някои от децата имало по 4-5 картофа, но имало и такива, които били пълни почти догоре…
Учениците отправили отново въпросителни погледи към учителката, питайки я какво ще следва сега. А тя отвърнала:
- През следващата една седмица, където и да ходите, каквото и да правите, вие трябва да носите със себе си вашата торба с картофи. През деня – на училище, после вкъщи, на срещи с приятели, дори когато си лягате вечер, тя пак трябва да е неотлъчно до вас…
Един по един се изнизали дните на седмицата. Но още с влизането на учителката в клас, учениците които стриктно били изпълнили препоръките й, започнали да се оплакват:
- Много ми е трудно да мъкна навсякъде със себе си толкова тежка торба…
- Тия картофи вече започнаха да миришат, от където и да мина, хората ме гледат странно и шушукат зад гърба ми…
- Изморихме се вече, а и ни писна от това…
- Така и не разбрахме каква беше поуката от този “експеримент”…
Учителката се усмихнала:
- Целта на този опит беше да ви покаже, че отказвайки да простим, ние всъщност наказваме най-вече себе си. Сами обричаме душата си да носи такъв тежък товар и така се самоизмъчваме. Мислим си, че прощавайки, ние отстъпваме пред този, който по някакъв начин ни е наранил. А всъщност истината е, че с ПРОШКАТА ние правим добро на самите СЕБЕ СИ…
http://stefibozhilova.com/?p=1372
