Глава 16 Икономика на прехода

Глава 16

Икономика на прехода

Грациела Д. Теста [1]

 

Резюме

Страните от Източна Европа предприеха смел опит за радикална промяна на икономиката си. Техните усилия са повече от героични по­ради отсъствието на теория или пример, даден от страни, които са преобразували успешно своите командни системи в пазарни. Въпреки това, изследвайки опита на някои групи страни, поели съвсем различни икономически пътища на развитие, политиците могат да открият общи фактори, които да се считат за сравнително успешни за някои нации, както и да отбележат кои видове политика са завършили с несполука.

Няколко нации от Югоизточна Азия повишиха доста успешно жизнения стандарт на своите граждани - от крайна бедност до относително благосъстояние в продължение само на едно поколение. Опитът на страните от Източна Европа обаче, може да бъде по-точно сравнен с то­зи на народите от Латинска Америка. Икономиките на много латиноамерикански страни и на страните от източния блок споделят подчертаната склонност към централизиран и административен конт­рол и управление. Получените от латиноамериканците резултати показ­ват, че в Източна Европа няма да бъде намерено решение чрез реформиране на съществуващата система или чрез намаляване степен­та или размера на вмешателството от страна на правителството. В действителност проблемите с досегашните реформи в Унгария и Пол­ша възникваха благодарение на половинчатия начин на прилагането им. Въпреки че икономиките бяха либерализирани, централните власти продължаваха да упражняват контрол над значителен брой икономичес­ки решения, които трябваше да бъдат вземани от пазара. Реформите в Унгария и Полша (и либерализацията в много латиноамерикански стра­ни) първоначално бяха успешни, тъй като подтикнаха към увеличаване на икономическата активност и подобряване разпределението на ресур­сите. Но те неизбежно загубваха енергията си, когато се сблъскваха с но­вите пречки, налагани от продължаващите да съществуват управленски механизми. "

Страните, които постигнаха целта си, осигурявайки на своите граждани повишаващи се жизнени стандарти през последното половин столе­тие и тези, които не успяха, се различаваха в своя път на развитие. Успешните икономики бяха си поставили като политическа цел ръстът на икономиката, а свободната пазарна система беше начинът за пости­гането на тази цел. В страните, които не постигнаха успех обаче, иконо­мическата политика обикновено се приспособяваше към други цели, като преразпределението на доходите или индустриализация.

Постигналите успех страни имат няколко общи характеристики. Пределните данъчни ставки се поддържаха ниски, с цел стимулиране на спестовните влогове, инвестициите и работоспособността. Финансовият бюджет беше подложен на контрол и по-точно, успешните икономики избягваха създаването на предприятия - държавна собственост и не субсидираха привилегировани групировки или промишлености. Освен това, държавните услуги се осигуряваха на търговска основа. Твърдата валутна политика представлява друг отличителен белег на успешните икономики. Това означава, че финансовите дефицити не бяха покривани чрез увеличено произвеждане на пари. По този начин се контролираше инфлацията. Постигналите успех правителства не отпускаха кредити за привилегировано ползване, нито пък поддържаха изкуствено ниски лихвени проценти, които ощетяват бедните поради това, че насърчават капитало-интензивни методи на производство. Отвореният подход към търговията е абсолютно необходим за растежа на икономиката; постигналите успех страни поощряваха насочената "навън" ориентация на сво­ите икономики. Ценовият контрол и другите деформации на цените се избягваха, като се даваше възможност на пазара да разпредели ресурси­те по посока най-ефективното им използване. Подвижността и гъвка­востта на работната сила позволиха на успешните икономики бързо да се нагодят към външни шокови състояния. И накрая, страните с полити­чески отворени общества, където правата на частната собственост бяа ефективно защитени, се развиха по-бързо, отколкото в противополож­ния случай.

Как либерализиращите се икономики от Източна Европа трябва да осъществят прехода? Опитът предлага няколко насоки.

Успешната реформа трябва да вдъхва доверие. Полша, Унгария, как­то и много латиноамерикански страни въвеждаха реформа след рефор­ма без успех. Ако политиката е несъвместима в различните си части, или ако представлява половинчати усилия за либерализация, тя ще се саморазруши. За да се увеличи нейната надеждност, тя трябва да бвд проста и всеобхватна, и да задейства колкото е възможно по-бързо.

Важно е да не се пренебрегват икономическите връзки при осъществяването на политика, привеждана в действие при установяване на па­зарни механизми. В действителност това е една от причините за крайния неуспех на предишните опити за реформи в Източна Европа и Латинска Америка. Например, приватизацията ще бъде безсмислена, ако се осъществява при все още действащ ценови контрол, тъй като но­вите частни фирми няма да бъдат в състояние да функционират с печал­ба. Също така безсмислено е да се либерализира един сектор, като например селското стопанство, докато другите сектори, които го осигу­ряват с ресурси и за които са предназначени неговите крайни продукти, остават ограничени.

Позицията за даване възможност на пазара да взема икономически решения трябва да води към по-ефективно разпределение на оскъдните ресурси и така да може по-добре да задоволи нуждите и желанията на хората. Ако селското стопанство работи неефективно, то трябва или да подобри своята дейност, или да излезе от "бизнеса", освобождавайки своите ресурси за по-ефективно използване. Ако обаче на "избрани фир­ми са дадени субсидии, за да могат да се пригодят към прехода", пазар­ните механизми ще бъдат разстроени и преход няма да се извърши.

Последното десетилетие беше свидетел на голямата промяна в теорията и практиката на икономическия растеж и развитие. В началото на 80-те години, след четири десетилетия експериментиране, стана ясно, че нациите, които основават своето развитие върху директивите на централното планиране и насочени "навътре" програми, не само, че не успяха да си осигурят нарастващ жизнен стандарт, но в някои случаи, бяха регресиращи. Контрастът между съдбите на тези народи (повече от по-слабо развитите страни на Азия, Африка и Латинска Америка, както и икономиките с централизирано планиране от Източна Европа) и тези, които следваха пазарноориентираните стратегии (новоиндустриализиращите се страни (НИС) от Югоизточна Азия), стана болезнено очевиден, тъй като последните настигнаха и надминаха първите буквално във всяко измерение на икономическото и социалното благополучие. Днес много развиващи се страни се опитват да променят своите общества чрез въвеждането на пазарноориентирани механизми, с надеждата да наваксат загубените десетилетия.

Страните от Източна Европа се присъединиха към тях, предприемай­ки историческото пътешествие към радикална промяна на своите об­щества. Това е смел опит, който е още по-драматичен, поради отсъствието на маршрутни карти. Не съществува теория за икономичес­кия преход от командна към пазарна икономика. Няма примери на страна, която е извършила успешно този подвиг. Независимо от това, изследвайки опита на различни групи страни, които са следвали диамет­рално противоположни икономически пътища, можем да открием ня­кои общи по отношение на нациите фактори, които са били сравнително по-успешни.

Настоящата статия извършва преглед на стратегиите на развитие, противопоставяйки резултатите, получени от бързо индустриализира­щите се страни от Югоизточна Азия на опита на народи, като тези в Ла­тинска Америка, които разчитаха на системи за държавно планиране и контрол. Включен е и опита на Унгария и Полша, свързан с тъй нарече­ния "пазарен социализъм". Това проучване дава генералните поуки и принципи, които могат да служат в качеството си на подробен проект за нациите, планиращи прехода от командна към пазарна икономика.

 

Защо икономиките с държавно планиране и контрол пре­търпяха несполука?

Не е случайно, че 80-те години предизвикаха такава драматична промяна в икономическата ориентация по целия свят. След години на експериментиране различията в достиженията между народите във всяка група станаха твърде големи, за да бъдат пренебрегвани. Дори страните, които предпочетоха да смесят елементи от капитализма и социализма, отбелязаха, че свдбите им се подобряваха приблизително пропорцио­нално на нарастването на степента на икономическата либерализация.

В много развиващи се страни 80-те години бяха десетилетие на криза в дълговете и висока инфлация. Нации, богати на природни и човешки ресурси, фактически не бяха в състояние да спечелят достатъчно чужда валута, за да задоволят нуждите си. Между 1982 г. и 1989 г. съотношението на външния дълг към износа на стоки и услуги за всички развиващи се страни варираше от най-високия процент - 172, 3% през 1986 г. до най-ниския - 120, 2% през 1989 г. През същия период обаче процентът за четирите азиатски новоиндустриализиращи се страни (НИС), се дви­жете в диапазона от 44, 5% през 1983 г. до 16, 3% през 1989 г. Данните показват подобна тенденция на висока инфлация в по-слабо развитите страни (и хиперинфлация в западното полукълбо и тежко задлъжнелите страни) срещу много ниска инфлация в НИС. Докато развиващите се страни като цяло изпитваха инфлация 104% през 1989 г., НИС обявиха средно нарастване на потребителските цени само с 5, 4%  [2].

Икономиките с държавно планиране и контрол също изоставаха от своите собствени потенциали и от събитията в други части на света. Да разгледаме следните факти:

• През 1913 г. реалният продукт, получен за човекочас в Царска Русия беше повече от три и половина пъти по-голям от този в Имперска Япония. Съветският жизнен стандарт сега е твърде далеч от японс­кия [3].

• През 1980 г. средният доход на глава от населението в най-бедния ра­йон на света, черна Африка, беше 560 долара, до 1988 г. той спадна на 450 долара. През същия период доходът на глава от населението в индустриалните страни се увеличи с 18% [4].

• През 1949 г. доходът на глава от населението в Унгария беше 269 долара - по-висок, отколкото в Япония (100 долара), Австрия (216 до­лара) и Италия (235 долара) и не много далеч от западногерманския (320 долара). През 1988 г. доходът на глава от населението в Япония достигна 21 020 долара - и (98% увеличение); в Австрия той достиг­на 15 370 долара (69%); в Италия - 13 320 долара (107%); а в Западна Германия - 18 480 долара (66%). В Унгария същата година този до­ход нарасна до 2460 долара - увеличение само със 17% [5].

• Опитът на много латиноамерикански страни през същия период бе­ше поразително сходен с този на Унгария. През 1950 г. Аржентина и Чили имаха ниво на вътрешната продукция на глава от населението, сравнимо с това на Австрия, Италия, Испания и Финландия, и значи­телно по-високо от това в Япония, Тайван и Южна Корея. Днес про­дукцията на глава от населението в Италия е 5, 3 пъти по-висока от тази в Аржентина; в Австрия тя е 6,1 пъти по-висока; във Финландия - 7, 4 пъти и в Япония - 8, 3 пъти [6]. В действителност често се заб­равя, че през 1948 г. Аржентина беше богата на ресурси страна с ви­сок доход, в една и съща група с Австралия и Нова Зеландия. Днес австралийците имат ниво на дохода на глава от населението, който е почти пет пъти но-висок от този на аржентинците; кивитата (новозеландците) са четири пъти по-богати от гаучосите.

• През 1962 г. икономиките на Южна Корея и Гана бяха твърде сходни. Доходът на глава от населението беше 491 долара в Южна Корея и 490 долара в Гана; около две трети от населението на двете страни беше зависимо от селското стопанство, а първичните продукти бяха техният главен износ. "Двадесет години по-късно обаче средният ко­реец има пет пъти но-висок доход от средния ганаец" [7].

Очертаващите се в тези примери тенденции показват, че бързо индустриализиращите се страни от Югоизточна Азия очевидно са извършили нещо съвсем правилно, прехвърляйки мост над пропастта, която ги отделяше от индустриализираните страни и много от развиващите се страни, като в крайна сметка ги изпревариха. Подобренията в социалното благосъстояние, зад тези цифри на общ икономически растеж, са точ­но толкова очебийни. Между 1952 г. и 1988 г. продължителността на живота нарасна с 15 години в Тайван и с 20 години в Южна Корея. Количеството на погълнатите калории и нивото на грамотност се подобриха   значително.   А   такива   повсеместни   символи   на   прогрес,  като телевизията, автомобилите и телефоните, на хиляда души население станаха реалност. Нещо повече, благата бяха разпределени но равно, тъй  като селските доходи нараснаха до нивото на градските, а безрабо­тицата се задържа на много ниско пиво. И нещо важно, разпределение­то на доходите се извършваше по-равномерно, тъй като азиатските страни станаха по-богати. "През 1952 г. доходът на най-богатите 20% от тайванските домакинства беше 15 пъти по-голям от дохода на най-бед­ни те 20%; до 1980 г. ръстът беше само 4, 2. Еквивалентът в Америка за тази година беше 7, 5, в Швеция през следващата година - 5,6" [8].

Какво стана причина за острото противоречие в изявата на азиатски­те новоиндустриализиращи се страни и тази на други развиващи се стра­ни и на източноевропейските икономики? През 50-те и 60-те години много развиващи се страни се спуснаха надолу към икономическата раз­руха, мислейки че се разхождат по "жълтите павета" на "благодатната земя". Те бяха ръководени в своето пътешествие от пророци в икономи­ката, които по онова време смятаха, че политиката, която се е оказала ефективна при развитието и индустриализацията на Запада не може да се приложи по отношение на развиващите се страни. Западните прави­телства и международните организации за развитие нямаха нищо про­тив да осигурят финансирането на това "пътешествие".

По-специално теорията за развитие в следвоенната ера, поддържаше тезата, че този икономически напредък, трябва да бъде дирижиран от централизирано управление и че търговията не би могла да бъде двига­тел на развитието. Аргументът беше основан на твърдението, че нужди­те от традиционния износ (главно на суровини и селскостопански продукти) на бедните нации биха намалели с времето. Беше прието и твърдението, че цените, които развиващите се страни биха били в състо­яние да искат за своите намаляващи ресурси, ще паднат относително на нивото на цените на вноса, който биха извършвали от чужбина. По този начин, впримчени в своята зависимост от традиционния експорт, бедни­те страни не можеха да очакват просперитет.

Решението беше тези страни да се обърнат по посока "навътре". Политическите рецепти за отстраняване на бедността и изостаналостта бяха насочени към затваряне на държавите за международната търговия. Развиващите се страни, които последваха тези препоръки, се характеризираха с огромни обществени сектори, високи тарифни и нетарифни ба­риери, високи данъчни ставки, завишен курс на валутите и безчислени държавни субсидии, водещи до контрол и регулация на цените. В значи­телен етап от следвоенната ера, правителствата национализираха пред­приятия, създаваха държавни фирми и издаваха потискащи разпоредби, които станаха бариери за икономическото развитие. Политиката на страните от източния блок, упражняваща контрол чрез крупни държав­ни органи по планиране, не беше по-различна. Можеше да се предвиди, че резултатите при двете групи страни ще бъдат сходни.

 

Най-доброто от двата свята? Опитът на Унгария и Полша

Полша и Унгария са в центъра на смелия опит в Източна Европа да се промени цялостната политическа и икономическа система от тоталитарно-командна икономика в пазарноориентирана демокрация. В края на 50-те и началото на 60-те години и двете страни направиха няколко неуспешни опита за реформи. Но независимо от историята на реформи­те им, сегашните усилия не представляват кулминацията в един посте­пенен процес на икономическа либерализация. По-скоро както в Полша, така и в Унгария, икономическата политика се колебаеше в "ци­къла реформа - съкращаване на разходите - реформа. Всяка фаза на цикъла беше управлявана от фактическото положение на икономиката и политиката на протест, която възникна сред народите, понасящи нище­тата" [9].

 

Опитът на Унгария

Унгарските реформи от 1968 г., и новият икономически механизъм (НИМ), са полезен пътеводител за политиците, опитващи се да рефор­мират социалистическите командни икономики. Те са полезни не защото бяха успешни, а защото сочат границите на "пазарния социализъм". В края на краищата НИМ претърпя неуспех, тъй като "да се откажеш от централизирано планиране без дисциплината на пазара означава хаос. Резултатът е лабиринт от противоречия, система, обединяваща неефективността на социализма с несигурността на капитализма "[10].

НИМ се опита да подпомогне частната икономическа дейност чрез охлабване на централизирания контрол. Административните мерки за контрол бяха заменени от така наречените "регулатори" върху цените, субсидиите, промишлеността, системите на кредитиране на данъците и заплатите. Ценовата система беше либерализирана с някои цени, установени на ниво предприятие според подробни ръководни принципи. Предприятията имаха право да решават въпросите относно инвестици­ите, да установяват заплатите и да търгуват помежду си. С цел да се об­вържат вътрешните и международните цени, структурата от множество валутни курсове беше сведена до само три курса - за търговия, туризъм и нетърговски обмен.

Реформите първоначално бяха успешни: както чистата материална продукция, така и доларовата стойност на експорта нараснаха значител­но между 1968 г. и 1972 г. Все пак успехът на програмата беше ограничен поради политически и икономически противоречия. "През 1972 г. профсъюзите и консервативните членове на комунистическата партия, безпокоящи се от нарастването на неравенството в доходите и отпускането на икономиката от страна на партията, насочи атака срещу реформите" [11].

На икономическата арена почти всяка отделна въведена реформа съдържаше вътрешен детонатор, който я направи саморазрушаваща се. Премахването на административния контрол целеше стимулирането на конкуренцията между фирмите. Но "регулаторите", с които бяха заме­нени централните директиви, създадоха система за пазарлък между дър­жавните фирми за привилегии, субсидии и лицензи. Либерализацията на цените, съществен елемент в смяната към пазарен механизъм, беше мъртвородена: 30% от цените на промишлените крайни продукти и две трети от тези на потребителските стоки продължиха да бъдат админист­рирани. Либерализацията на заплатите се изправи пред същото препят­ствие: докато от една страна на фирмите беше разрешено да определят свои собствени заплати, от друга - те бяха предмет на сложни системи от щатни таблици, изчисления на печалбите, които да се платят на слу­жителите и на данъците. Фактът, че по-голямата част от търговията на Унгария беше с другите страни от източния блок на бартерна основа, осуети опита за обвързване на вътрешните и международните цени, Въпреки либерализацията, държавата продължи да играе главна роля в инвестирането и в решаването на кадрови въпроси [12].

Две други характеристики допълнително намалиха ефекта от реформите. Едната се заключаваше във факта, че на някои промишлености бяха отпуснати субсидии, за да могат да се приспособят към прехода, Другата беше зле възприета политика на промишлена концентрация, която повлия отрицателно върху цялостната идея за конкуренцията. През 1938 г. в Унгария имаше почти 4000 производствени фирми. До 1960 г. те бяха само 1400, т. е. 65%-ен спад.

През 1972 г., в отговор на първия шок, предизвикан от цените на нефта, реформите на новия икономически механизъм започнаха да се разпадат, а различието между вътрешните и международните цени - да се увеличава. До края на 70-те години унгарското правителство се опита да предотврати недостига на стоки и инфлационните напрежения, следвай­ки стратегията на заместване чрез внос. В резултат се получи значител­но увеличаване на търговския дефицит и нарастване на зависимостта от външния дълг. Промишлената концентрация продължи до степен, в ко­ято "само 38 фирми ангажираха една трета от работната сила" [13]. До 1980 г. броят на производствените фирми беше само 700, т. е. спад от 50% за две десетилетия.

Към края на 70-те години унгарската икономика отново залиня. Поради това махалото "реформа - съкращаване на разходите - рефор­ма" се понесе отново към реформата. Реформите от 1968 г. бяха отърсени от праха и приложени повторно с някои нововъведения. И от­ново носеха в себе си семената на собственото си разрушение.

Реформите преобърнаха тенденцията в концентрацията на промишлеността, но до 1983 г. бяха създадени само 137 нови фирми. Пряката на­меса в работата на предприятията беше отново охлабена, но със същите стари, безуспешни методи. Върху използването на "регулатори" беше поставено ново ударение. Въведени бяха допълнителни ценови рефор­ми, но разликата между вътрешните и международните цени не беше изцяло премахната. През 1982 г. беше стимулирано създаването на мал­ки предприятия и бяха въведени сдружения между предприятия и работ­ници, (договори между фирми и групи служители за извършване на дейност след работно време, използвайки фирменото оборудване). Суб­сидиите също бяха ограничени.

Реформите отново намалиха степента на намеса от страна на държавата, но въпреки това унгарската икономика си остана силно регулирана система с централизирано планиране. Освен това тя беше затруднена от нарушените функции на пазара на работната сила. Наемането, възнаг­раждението и разпределението на работната сила не се основаваха на пазарните взаимоотношения. Гарантираните служби, необвързани със стимули, доведоха до апатия на работниците и нежелание да получават по-висока квалификация, като по този начин подложиха на риск произ­водителността и общия икономически растеж. В допълнение заплатите бяха установени под пазарните нива и правителството се опита да ком­пенсира ниските заплати чрез огромна система от субсидии на потреби­телските стоки. Това доведе до общо неправилно разпределение на оскъдните ресурси и потисна производителността. Сдруженията между предприятия и работници - опит да се стимулира работникът чрез по-висока заплата, беше друг пример за зле приложени реформи. Докато на пръв поглед те изглеждат добра идея, произтичащите от тях стимули действаха но превратен начин. Директор на унгарско предприятие отбеляза, че "работниците са подтикнати да работят колкото може по-малко за оправдаване на своите основни заплати, тъй като след работно време могат да работят за много по-високо възнаграждение" [14].

Мерките за реформа, които третират заплатите, цените, данъчната, търговската и банковата система, започнаха да се въвеждат от 1987 г. Колективното договаряне, което беше въведено в държавните предприятия, трябваше да доведе до увеличаване на диференциацията на запла­щане между различните длъжности. Увеличаването на гъвкавостта на заплатите трябваше да помогне за намаляване на недостига и излишъка от работна сила. Беше предприета сериозна либерализация на цените. До началото на 1990 г. делът на цените на потребителски стоки, върху които не се упражняваше контрол, нарасна до 77% от 53% през 1988 г. и 25% през 1968 г. [15].

Унгарското правителство предприе и основна реформа на данъчната система. Специфичните данъци върху някои сектори и групи бяха отменени и на тяхно място бяха въведени данък върху добавената стойност 8 върху личния доход. Освен това далъчната система върху печалбите, която беше крайно селективна, се замени от единен данък върху общия доход. Най-важното обаче беше преместването по посока на по-ниски пределни данъчни ставки. "Горният пределен процент на личния данък върху общия доход беше намален от 60% на 50% през 1990 г., докато цялостният данък върху общия доход беше намален от 54% на 40%" [16]. Бяха направени и стъпки за либерализация на търговията. Лицензионните изисквания и ограниченията в квотите бяха вдигнати до 40% от стойността на вноса. И накрая през 1987 г. беше въведена двустъпална банкова система, която целеше създаването на конкурентни търговски банки и увеличаване на гъвкавостта на лихвените проценти. Бяха въве­дени и реформи в областта на съкращаване на държавното регулиране в икономиката, на приватизацията, на създаването на фондова борса и в създаването на законодателна структура.

 

Опитът на Полша

Полша се опита да реформира своята икономика през 1956 г., през 1970 г., през 1976 г. и през 1981 г. През 1981 г. полската икономика беше на практика опустошена. Реформата премина през два етапа. Първият етап повдигна степента на пазарните стимули, въведе работническо самоуправление и децентрализира икономиката. Централизираният държавен контрол беше заменен от икономически лостове, като данъчни ставки, кредитна политика и политика на валутните курсове. Програма та на реформата включваше и либерализация на цените. Но въпреки то­ва, както и в Унгария, тези реформи само отслабиха държавното вмешателство в икономиката, но не премахнаха централизираното планиране. В резултат се получи бледо подобие на пазарна система.

Също като в Унгария, полската реформа постигна първоначален успех, тъй като беше възстановено промишленото производство и нарасна брутния материален продукт. Иначе до 1985 г. програмата започна да се разклаща и ръстът спадна. Вторият етан на реформата беше въведен през 1987 г. Целите на реформата по това преме бяха да "стимулират снабдяването на икономиката, с оглед задоволяване на потребителските нужди; подобряване на равновесието между цените и доходите чрез промени във финансовите и другите икономически параметри и промяна на системата на икономическо управление" [17]. Въпреки добрите си на­мерения, реформите така и не се извършиха докрай. Най-противоречивият елемент беше 40%-ното увеличение на общите цени, в т.ч. 110% увеличение на цените на хранителните продукти и 200% увеличение на наемите, цените на енергията и горивата. Отсъствието на обществена поддръжка обаче, накара властите да смекчат увеличенията на цените до средно 27% [18]. Инфлацията нарасна повече от два пъти, достигайки през 1988 г. 60%, а реалните заплати се увеличиха само с 14% [19]. Неза­висимо от факта, че реформите не бяха осъществени според замисъла им, те отвориха достатъчно работа на профсъюзите, които настояваха за по-високи заплати.

В началото на 1989 г. "Солидарност" и правителството се споразумя­ха да се извършат пазарноориентирани реформи. Сред задачите на това споразумение бяха следните:

1) Реструктурирането на производството, с цел увеличаване на снабдяването с потребителски стоки.

2) Повишаване държавния годишен доход чрез разпродаване на държав­ни имоти (в т. ч. земя, магазини и жилища), въвеждане на справедли­во участие в производствените предприятия, продаване на съкровищни бонове и намаляване на субсидиите.

3) Индексация на заплатите до 80% от инфлацията до средата на 1990 г.

4) Разширяване на самоуправлението, с цел намаляване влиянието на държавната бюрокрация.

5) Приватизация на обществения сектор, осигуряване на равен достъп до държавните кредити за частните фирми и въвеждането на система за обучение и социална осигуровка на работниците [20].

И тези реформи извървяха само половината път като носеха семена­та на собственото си разрушение. Политиката за индексацията на запла­тите доведе до широка спирала на цените и на заплатите и до спадане на промишлената продукция. Данъчните приходи се намалиха, докато субсидиите се увеличиха значително, предизвиквайки бюджетен дефицит. "Новото коалиционно правителство, ръководено от "Солидарност", кое­то дойде на власт в средата на септември 1989 г., се зае енергично с проверката на всяка последваща дестабилизация на икономиката и с полагане на основата на програма за настройване към радикална рефор­ма за 1990 г." [21]. Индексацията на заплатите беше ограничена чрез данъчната система и фактически всички субсидии върху хранителните продукти бяха премахнати.

През 1990 г. беше осъществена 5-точкова стабилизационна програма за борба с инфлацията. Програмата включваше:

1) Ограничителна политика за доходите основани на данъците, (високопрогресивни размери на данъка върху увеличаването на заплатите над даден процент от степента на инфлация).

2) Либерализация на пазара на чужда валута и обезценяване на валутния курс с една трета.

3) Значително редуциране на данъчните облекчения и субсидиите.

4) Затягане на кредитната политика, така че да се поддържа положителен реален размер на лихвите.

5) Ограничаване на ценовия контрол, освобождаване на 90% от всички цени и повишаване на останалите регулирани цени с няколкостотин процента [22].

Тази програма обаче се нуждае от много други елементи, за да се увенчае с успех. Очевидно полското правителство изглежда готово да предприеме по-нататъшна либерализация. Плановете за следващите две години включват реформи на бюджетната и данъчната система, ко­ито могат да садържат въвеждането на единен данък върху общия до­ход, налагането на опростен данък върху добавената стойност и установяването на данък върху личния доход на широка основа [23]. Правителството се ангажира и с приватизация. Другите необходими промени включват създаването на по-експедитивни процедури относно обявяването на фалит, улесняването на предприятията при наемане и уволняване на работниците и реформа на банковото дело, и на други разпоредби.

 

Контрол и разходи: опитът на избрани латиноамерикан­ски страни

Един от многото влиятелни експерти но развитието през 50-те годи­ни, професор Гунар Майрдал, отбеляза през 1956 г., "... какъв размер суперпланиране трябва да се проведе от развиващите се страни... ", а на друго място каза, че "... централизираното планиране е първото условие за прогрес. "[24] Към гласовете на изтъкнатите експерти, които през 50-те и 60-те години поддържаха централизираното планиране и търговски­те ограничения, латиноамериканците прибавиха и свой собствен теоретик, аржентинският икономист Раул Пребиш, който през 1962 г. публикува "Икономическото развитие на Латинска Америка и неговите основни проблеми". В тази книга, която оказа голямо влияние, погреш­ното тълкуване от страна на Пребиш на по-ранни британски данни го доведоха до заключението, че условията на търговия в експортиращи стоки за широко потребление, са се влошили и че съществува тенденция за по-нататъшното им влошаване [25]. Политическите рецепти, произ­тичащи от това откритие, доведоха до дълготрайно обвързване на Ла­тинска Америка с индустриализацията, основана на заместване на вноса, оградена от стените на високите тарифи. В резултат, по подобие на Полша и Унгария, икономистите от много страни на Латинска Аме­рика започнаха да залитат между периодите на икономическа либерали­зация в рамките на пълното доверие в способността на централната власт да проектира ръста и развитието.

Очебийната характеристика на политиката, произтекла от мъдростта на годините "... първостепенна грижа за недиференцираните (макроикономически) съвкупности, като инвестиции, потребление и спестява­ния" [26]. Чрез боравене с тези съвкупности компетентните политици могат да тласнат националната икономика към развитие. Обратната страна на медала се оказа равнодушието към относителните цени, в ка­чеството им на сигнали за ефикасно разпределение на ресурсите.

Латиноамериканците, както и източноевропейците, търпят тези бедствени икономически условия в продължение на години. Техните иконо­мически кризи, ниските им жизнени стандарти, високата инфлация и темповете на безработица, както и тежкото данъчно бреме не са нещо ново.

• "... Повечето латиноамерикански страни въведоха контролни мерки, които регулират производството и разпределението на стоки и услу­ги, износа и вноса, потоците на капитали и пазара на работната сила. Например, с цел да се преборят с инфлацията, латиноамериканските икономики въведоха мерки за ценови контрол, въпреки че таваните на цените само изостриха инфлационното напрежение, чрез намаля­ване на стимулите за производство (по този начин намаля съществу­ващото продоволствено снабдяване) и чрез стимулиране на потреблението, което пък увеличи дефицита" [27].

Перу предложи пример за това каюю става, когато механизмът за установяване на пазарни цени се отменя чрез административен декрет. Когато президентът Гарсия беше избран през 1985 г., перуанската икономика се основаваше на заместване на вноса, висока зависимост от износа на мед и имаше големи дългове. В допълнение там действаха "... ограничителни закони за защита на работната сила, екстензивни режи­ми на разпределение на кредита, високи данъци, мощни профсъюзи и извънредно усложнена система от закони за контрол на частния сектор" [28]. Перу, споделя с редица други по-слабо развити страни, силно дискриминираща законодателна и учрежденска система, която създава огромни трудности пред хора с ниски доходи, за които е много трудно и скъпо да се изкачат по всички необходими стъпала на бюрократичната система, за да регистрират малки предприятия или да установят право на собственост върху домове си.

Световната рецесия, високите лихвени проценти и недостигът на външни кредити, които характеризираха началото на 80-те години, означават, че по времето, когато Гарсия пое властта, в Перу имаше висока инфлация, и силна безработица. Правителството му предпочете да се бори с тези проблеми чрез комбинация от "контрол и разходи".

• "За да контролират инфлацията и едновременно да съживяват производството, властите намалиха производствените разходи и предотвратиха свръхувеличаването на печалбата от различните дейности в пределните граници. В съгласие с горното, те намалиха лихвените проценти, налагани от финансовата система и данъчното обременя­ване на предприятията и отделните лица. Освен това властите под­държаха завишен валутен курс, с цел да направят вноса по-евтин. В същото време те съживиха вътрешното търсене и производство чрез широка монетарна и финансова политика. Властите наредиха да се увеличат заплатите и надниците, които превишаваха инфлацията... [29]

Идеята е, че здравето на икономиката ще се възстанови и инфлация­та ще спадне, тъй като нарастващата нужда от стоки понижава единич­ните разходи. Както и в другите случаи, първоначално програмата постигна голям успех: брутният национален продукт нарасна с около 9, 5% през 1986 г. и със 7% през 1987 г. "В резултат на стабилизационната програма, одобрена в средата на 1985 г., инфлацията се забави, произ­водството се съживи и заетостта на работната сила се увеличи... Сред­ната инфлация в столицата Лима падна през 1986 г. до 77, 9%, по-малко от половината от размера за предишната година" [30].

Но както историята не веднъж показва, такава система е обречена на провал. В действителност единствената въведена разумна политика, бе­ше намаляването на данъците върху дохода. Но нейно цялостно влияние вероятно беше изместено от деформациите и антистимулиращите фак­тори, наложени от другите части на политиката. В средата на 1987 г. контролираните цени на ориза и електроенергията трябваше да се регулират във възходяща посока и "удържаната инфлация изхвръкна от бутилката. В началото на 1988 г. инфлацията се движеше с 20% на ме­сец, до края на годината тя надхвърли 100% на месец... Капиталът, кой­то не беше подплашен преди идването на власт на г-н Гарсия, беше отлетял. Икономиката се сви с 8, 5% през 1988 г. ... Реалните надници, които се покачваха шеметно през първите две години на програмата се сгромолясаха" [31].

Мексико предложи друг пример. В продължение на почти цялата си история, мексиканската икономика се е колебаела между икономическа­та либерализация и контрола. "В действителност историята на икономическата политика в Мексико се състои главно от периодични скъсвания с грабителската политиката, налагана от ацтекската и испанската империи, само за да се понесе назад към старите начини... Всеки ... Мексиканският експеримент с умерени данъчни ставки и тарифи и устойчиви пари произведе учудващо буйна икономическа експанзия. Това се случи, когато размерите на данъците бяха намалени през 1895-1908 г. и 1965-1971 г., както и когато песото се стабилизира през 1917-1932 г. и 1954-1976 г." [32].

•  Мерките за контрол бяха въведени във Венецуела през Втората световна война и оттогава не са били премахвани. Резултатите са катастрофални: "... Преустанови се строителството на жилища, частни училища, паркинги, бензиностанции, супермаркети, клиники. Такситата на практика изчезнаха ... Аптекарските запаси намаляха, а голе­ми количества от широко използвани лекарства изчезнаха... " [33].

Еквадор също флиртува с контрола и либерализацията. Най-скорошният му експеримент в либерализацията възникна през 1984 г. под уп­равлението на Леон Фебрес Кордеро. Сред икономическите мерки, които той въведе, бяха усъвършенстване на структурата на лихвени проценти и премахването на таваните им. Той осигури и спиране на финансирането на финансовия дефицит чрез увеличаване на паричните наличности. Бяха либерализирани цените на селскостопанските стоки и добитъка, което превърна страната от вносител в износител на храни­телни продукти. Фербес Кордеро започна да отваря страната за чуждия капитал, премахна забраните върху вноса и намали субсидиите за внос, като в същото време оредели твърда стойност на валутата при преобла­даващ курс в неофициалната икономика.

Резултатите бяха забележителни. Икономическият ръст беше по-бърз, отколкото първоначално се очакваше, а износът на нефтени про­дукти и вътрешните спестявания, нараснаха. Освен това "увеличаването на ефективността от събирането на данъците и модернизацията на та­рифните закони позволиха на правителството да завърши 1985 г. с ак­тивно салдо [34].

Усъвършенстването на икономическата политика даде възможност на Еквадор дори да устои на спадането на цените на нефта през 1986 г., въпреки факта, че нефтът представлява две трети от източниците на приходи във валута. Обратно на това, което политиката на вмешателст­во би препоръчала, Еквадор реагира на спадането на цените на нефта чрез ускоряване на либерализацията, премахвайки всички забрани върху вноса, плаващите лихвени проценти и валутните курсове. И като резул­тат, икономиката продължи да се развива.

Провалът обаче дойде в началото на 1987 г., когато сериозно земетресение разруши стотици мили от националния нефтопровод и го нап­рави безполезен. Експортът на нефт спадна до нула, а пострадалите от бедствието райони се нуждаеха от правителствена помощ за възстановяване. В този момент на наближаващи избори Фебрес Кордеро се пре­върна в разточителен прахосник. "Корупцията беше станала повсеместна, тъй като правителственото изразходване на средства дове­де до рязко нарастване на държавните договори. Централната банка стана просто машина за печатане на пари, дефицитът в обществения сектор ... нарасна. Тъй като инфлацията започна да се покачва, прави­телството ... разшири своето вмешателство" [35]. Резултатът беше ико­номически хаос. Когато Фебрес Кордеро накрая предаде властта, международните резерви на Еквадор бяха "на червено", а финансовият дефицит съставляваше 16% от брутния национален продукт.

Латиноамериканците може би бавно си вземат поука от историята. Две страни въведоха основни реформи и сега жънат плодовете на ра­зумната икономическа политика.

•   "Чили и Боливия показват на Латинска Америка, че схемите за стабилизация и икономическите реформи действително работят. Чили, която започна преди известно време, успешно се придвижва към во­ден от износа растеж на икономиката. Боливия, която започна да сла­га в ред своята икономика едва през 1986 г., наблюдава съживяване на търговското доверие и първите признаци, че страната е готова за икономически растеж" [36].

Обратът в Чили, в сравнение с хаоса и разрухата на политиката на Алиенде от началото на 70-те години, е забележителен. Днес бюджетът е балансиран, инфлацията е ниска, а реалният брутен вътрешен продукт значително се увеличи. Най-важното е, че чилийската икономика извър­ши завой на 180, преминавайки от протекционистка система за замест­ване на вноса, към отворена навън икономика, водена от износа. На износа на мед, който донесе 82% от всички печалби от експорта през 1973 г., сега принадлежат едва 46%, като експортът на плодове, вина, дървен материал, риба и промишлени продукти допълват останалото. През 1988 г. износът беше с 35% по-висок и в страната настъпиха седем последователни години на положително търговско салдо. Чуждите ин­вестиции се увеличиха, а "избягалият капитал се върна обратно в стра­ната" [37]. Важен момент на модернизирането на чилийската икономика е фактът, че нейният дълг намаля от 20 млрд. долара през 1985 г. на 17 млрд. долара през 1988 г. Това, което е от практическо зна­чение, е не само размера на спадане на неизплатения дълг, а и фактът, че износът нарасна съответно от 4 млрд. долара на 7 млрд. долара, по­добрявайки извънредно способността на страната да обслужва дълга си [38].

Боливийският завой се осъществи през 1985-1986 г. През 1985 г., изправено пред 182 процента инфлацията за м. февруари, правителството замрази заплатите в обществения сектор, прекрати субсидиите; намали тарифите и данъците, премахна контрола на цените и уволни 30 000 държавни служители. Инфлацията беше намалена на 11% през 1987 г., 22% през 1988 г. и 2% за първото тримесечие на 1989 г. Боливия беше възнаградена за своите усилия, тъй като многонационалните агенции за отпус­кане на заеми и някои търговски банки осигуриха нови заеми.

Боливия обаче, трябва още да разнообрази своя износ. Четиридесет процента от печалбите й в чужда валута идват от експорта на природен газ за Аржентина. А Аржентина, с нейните собствени проблеми, не е извършила плащането. Но "въпреки многото останали трудности, Боли­вия изглежда установява устойчив, предвождай от износа безинфлационен икономически растеж" [39].

Верният път: Опитът на азиатските новоиндустриализнращи се страни

След края на Втората световна война, докато повечето развиващи се страни експериментираха със заместването на вноса и централизирано­то планиране, някои бедни страни извършиха свой собствен експери­мент. Хонгконг, Тайван, Южна Корея и Сингапур преминаха от бедност към благоденствие в продължение на едно поколение. За тази избрана група страни "жизнените стандарти се удвоиха за десет години и се учетвориха в продължение на 20 години, а за 30 години нараснаха осемкрат­но" [40].

През 50-те години азиатските страни бяха не само много бедни, но за разлика от повечето страни в Африка и Латинска Америка, изпитваха и остър недостиг на природни ресурси, като при това са и едни от най-гъс­то населените страни в света. Днес те са класифицирани от Световната банка като икономики с много висок среден доход (Южна Корея) и ви­сок доход (Сингапур, Хонгконг). Тайван, с брутния си национален про­дукт от 7500 долара на глава от населението през 1988 г., също попада в категорията с висок доход [41].

 Опитът на Хонгконг

Хонгконг е първокласен пример на свободна пазарна икономика в действие. Колонията притежава неутрална данъчна система с ниски ставки на широка основа, която не прави разлика между потребление и инвестиране или между различните видове инвестиции. Данъците върху личния и общия доход са ниски. Хонгконг не поставя ограничения върху търговията и е безмитно пристанище, позволяващо свободното влизане и излизане на повечето продукти, в т. ч. суровини, стоки за широко потребление и продоволствени стоки. Изключенията са малко, митата се налагат върху вноса на алкохол, тютюн и въглеводороди. В общи линии разрешенията за износ и внос се изискват по причини на здравеопазва­нето, безопасността и сигурността [42].

В действителност единствените ограничения по отношение на търговията на Хонгконг са тези, наложени от чужди правителства, по-специ­ално, Европейската общност и САЩ. В началните етапи на своето развитие, както е типично за страните с евтина работна ръка, в голямо количество, текстилните изделия станаха най-важният източник на производство, работа и експортни приходи за Хонгконг. Но точно в тази об­ласт търговските бариери както в индустриалните, така и в развиващите се страни, станаха най-обременителни.

Хонгконг обаче се оказа в състояние да се нагоди чрез пренасочване на своите производства към други стоки и услуги. "В рамките на производството най-значителната промяна беше намаляващият дял на текс­тилната промишленост в брутното производство и заетостта на работната ръка и съответното увеличаване на облеклата, електрическо­то, електронното, професионалното и научно оборудване (в т. ч. на ръч­ните и стенни часовници). Хонгконгските индустриалци бързо внедриха нови технологии" [43]. Промишленият дял на общата продукция спадна от 28% през 1975 г. на 25% през 1984 г. и на 22% през 1988 г. Тъй като производството се намали, секторът на услугите нарасна по значимост от 58% от брутния вътрешен продукт през 1965 г. на 70% през 1988 г.

Кои бяха характерните особености на хонпсонгската икономика, коя­то направи сравнително лесно пренасочване на производството и зае­тостта на работната ръка от спадащи (или офаничени) производства към други, по-обещаващи сектори?

Освен зависимостта си от експорта, хонгконгската икономика се характеризира със системата си за ниско данъчно облагане. Политиците на Хонгконг вярват, че ниските проценти на пряко данъчно облагане са необходими за стимулиране на риска, инвестициите и тежката работа. През 1947 г. данъчната ставка върху общите приходи и заплатите беше 10%, през 1951 г. беше повишена на 12, 5%, а през 1966 г. на 15%. Десет процента допълнителен данък я изтласка до 16, 5% през 1975-1976 г., а през 1984 г. бяха добавени още два процента към данъчните сгавки вър­ху общия и личния доход. През 1987 г. и двата данъка бяха намалени до 18% за стандартния общ доход и 16, 5% за личния. През 1988 г. те бяха намалени още веднъж слютветно до 16, 5% и 15% [44].

Ниските данъчни проценти не са единственият финансов лост на хонгконгското правителство, неприкосновени са и балансираните бюджети. В действителност всеки случай на увеличаване на данъчната ставка, по­сочен по-горе, е в резултат на развитието на финансов дефицит. Нещо повече, появяването на бюджетен излишък през 1987 г. доведе до нама­ляването на данъчните ставки. Финансовите доходи останаха високи благодарение на бързите темпове на икономически растеж, подпомага­ни от ниските данъчни проценти и малкото ограничения върху икономи­ческата активност. Но въпреки настояването за балансиран бюджет, правителството не пренебрегна своята същинска роля. Освен законност и ред, то осигурява жилища, образование, здравеопазване, социални грижи и други социални и комунални услуги. Обществените услуги са частно управлявани според особени правила, определяни от правителс­твото. Когато правителството осигурява пряко обслужване, то го прави на търговска основа, така че да сведе до минимум разходите на данъкоплатците.

Друга причина, поради която Хонгконг се оказа в състояние да поддържа балансиран бюджет е, че бяха отклонени субсидиите от привилегировани групировки или промишлености. "Следвоенните финансови секретари решително се противопоставяха на всяка система за субси­дии, която освобождава която и да е индустрия от плащане на пълните разходи за ресурсите, които използва; те се противопоставиха и на суб­сидиране на потреблението" [45]. Трудно е правителствените разходи да се извършват нехайно, когато правителството иска цени на търговска основа за извършените услуги и не е склонно да избавя от затруднение губещите предприятия.

Разчитането на пазарните сили в Хонгконг се простря до пазара на работната сила, където възнагражденията се определят от търсенето и предлагането. Това увеличи подвижността на работниците и ги прави по-приспособими. "Хората от Хонгконг ... могат да сменят работата си от ремонт на кораби, до изработване на пластмасови цветя, но могат и да копират часовници Cartier и компютри IВМ. Всичко, което има зна­чение, са нуждите на пазара" [46].

Опитът на Тайван

През 1950 г. доходите на тайванците и континенталните китайци бяха почти еднакви. До 1989 г. брутният национален продукт (БНП) на човек в Тайван беше средно 7500 долара, което го правеше страна с висок до­ход. В континентален Китай обаче, брутният национален продукт беше само 350 долара.

За разлика от Хонгконг, тайванската икономика не винаги беше ръководена от привързаност към принципите на свободните пазари и частни предприятия. През периода 1949-1958 г. тайванската икономика беше обърната навътре, а търговските ограничения защищаваха местната ин­дустрия. Страната страдаше и от висока инфлация, тъй като бюджет­ният дефицит се финансираше чрез печатането на нари. В действителност през ранния следвоенен период тайванските власти се присъединиха към същите принципи, които управляват развиващата се икономика навсякъде но света, а именно, - ограниченията върху вноса са необходими, за да отглеждат невръстните индустрии, а ниските реал­ни лихвени проценти - да стимулират инвестициите. Правителството "наложи разрешителни за внос, защитни тарифи за свеждане до мини­мум на чуждата конкуренция, схеми за множссттю валутни курсове и мерки за контрол ... , то отпусна и кредит" [47].

 Първоначално Тайван процъфтяваше - годишните темпове на рас­теж бяха средно 10% в промишленото производство и 6% в заетостта на работната сила н началото на 50-те години. "Темповете на развитие оба­че намаляха през втората им половина, тъй като вътрешният пазар се насити. Напрежението за организацията на вътрешните картели, съпротивляващи се срещу спадането на цените, нарасна, докато други търсеха субсидии за износ... Това напрежение доведе до основни промени в по­литиката през 1958 г. " [48].

Но вместо да им отстъпят, тайванските власти скъсаха изцяло със своята политика на вмешателство. В началото на 1954 г., професорите Т. К. Лю и С. К. Цян, съветници на правителството по икономическата политика, се заеха с тежката задача да склонят властите, че политиката на вмешателство е вредна. До 1958 г. те почти успяха. През април съща­та година ... "беше окончателно приет принципът на девалвация, свър­зана с либерализацията на търговията, като ясна политическа цел, която да се достигне поетапно" [49]. Между 1958 г. и 1962 г. бяха гласувани се­рия от свободно-пазарни реформи, обхващащи търговското, промишле­ното, инвестиционното и данъчно законодателство. Ефектът беше забележителен, тъй като и износът, и общият икономически ръст се повишиха. Експортът нарасна със среден темп от 6% през 50-те години до 22% през 60-те години, 33% през 70-те години и 14% през 1980-1986 г, реалният брутен национален продукт се увеличи петнадесетократно между 1952 г. и 1985 г. [50].

Либерализацията на търговията позволи на Тайван да използва ефективно своето относително предимство в производството на трудоемки стоки. В резултат на това, делът на селското стопанство в износа се сви значително - от 92% през 1951 г. само до 6,5% през 1986 г., докато в същото време делът на промишлените продукти нарасна съответно от 8% на 94%. Тази смяна в състава на експорта предизвика съпътстваща смя­на в структурата на тайванската икономика, тъй като делът на селското стопанство в брутния национален продукт спадна от 33% през 1951 г. на 6% през 1985 г., докато делът на промишлеността нарасна съответно от 24% на 50% [51].

Финансовата политика беше насочена към повишаване на производствените инвестиции, спестовните влогове и износа. За тази цел данъч­ните стимули включиха "данъчни ваканции" по отношение на експортния бизнес, намаляване на максималните данъчни ставки върху бизнеса, безмитен внос на основни стоки, установяване на зони за обработка на износа, кредит за данък върху инвестициите, многобройни да­нъчни освобождения на лихвите и дивидентите, намалени данъчни ставки върху високотехнологични предприятия, благоприятни клаузи за обезценяване на валутата и никакви данъци върху капиталните приходи. Всички тези мерки доведоха до извънредно лекото данъчно облагане на тайванския производител.

Финансовата предпазливост също беше отличителен белег на тайванската икономическа политика. Властите обаче се въздържаха от теж­ко облагане с данъци. До 1950 г. тайванците научиха суровия урок на инфлационните последствия от финансиране на дефицита чрез печатане на пари. Въпреки че помощта на САЩ изигра важна финансова роля, разходите бяха извършвани благоразумно. Между 1951 г. и 1961 г. те бяха средно 19% от брутния национален продукт, а делът на данъците в него беше поддържан при около 16% между 1951 г. и 1985 г.

Тъй като експортът се увеличи, Тайван се сблъска със същите трудности, както и Хонгконг, а именно, налагането на тарифни и нетарифни бариери срещу тайванските продукти. "Тъй като, въпреки че тайванс­кият общ износ се разшири стремително след девалвацията и либерали­зацията, всяко отделно експортно перо се изправяше често срещу количествени ограничения, когато се увеличаваше до ниво, което застрашаваше чуждите производители" [52].

Подобно на хонгконгците, тайванците имаха достатъчно гъвкава икономика, която бе в състояние да сменя производството и да открива нови пазари и продукти. Тъй като нарастващата гъстота на населението направи производството на ориз за експорт недоходно, тайванските фермери се ориентираха към износа на гъби. Те скоро срещнаха карантинни ограничения в САЩ и поради това намериха нов пазар за своите гъби (Европа) и разработиха нова експортна култура за САЩ (аспержи). После историята се повтаря - фермерите се ориентираха към произ­водството на змиорки и лук за японския пазар, ядливи миди за френския пазар и т. н. Подобен процес възникна и в производствения износ, тъй като производителите смениха производството си от текстил на обувки, чадъри, телевизори и механични и електронни играчки [53].

През 50-те години Тайван беше първата развиваща се страна, която изостави политиката на ниския лихвен процент, която по това време се смяташе необходима за осигуряване на достатъчни евтини кредити за зараждащите се вътрешни промишлености. "Тайван увеличи лихвения процент върху спестовните влогове до приблизително преобладаващия темп на инфлация, който в началото (1950 г. ) беше доста над 100% [54]. В резултат се получи драматично увеличение на срочните и спестовните влогове и спад на темпа на инфлацията. С течение на времето опитът на Тайван доказа, че адекватните лихвени проценти са необходими за привличане на спестяванията и освен това служат като средство за бор­ба с инфлацията.

Тайванската политика на повишаване на лихвените проценти до пазарните нива, не само насърчи вътрешните спестявания, но и допринесе за премахване на различията в доходите, за намаляване на инфлацията и подкрепяне на промишлена структура, управлявана от малки фирми. "Според някои данни, повече от четири пети от фирмите през 1981 г. имаха по-малко от 20 служители" [55].

 Опитът на Корея

Икономическото чудо в Република Корея датира от 60-те години. В края на корейската война, икономиката на Южна Корея беше разруше­на и перспективите съвсем не бяха окуражаващи. В началото на 60-те го­дини брутният национален продукт на глава от населението беше еквивалентен само на около 675 долара. По това време американската финансова помощ, която поддържаше живота в страната рязко се нама­ли и с това подтикна правителството към смяна на икономическата си политика.

През 50-те години Корея следваше стратегия на развитие, основана върху заместването на вноса. В началото на 60-те години тя обедини "корективните" мерки с тази политика. За разлика от Тайван, който от­вори своята икономика за чуждата конкуренция, корейската ориентация "навън" беше достигната чрез свеждане до минимум на деформациите на цените, създадени за защита на вътрешните промишлености и чрез поддържане на вътрешните цени на нивото на международните. През 50-те години ръстът беше слаб, но в резултат на тези мерки се подобри.

Корейската икономика беше и си остана с висока степен на вмешателство. Въпреки че разходите на централното правителство бяха сред­но само 15, 7% от брутния национален продукт през 1988 г. (спад от размера 18% в сравнение с 1972 г.), държавата пое инициативата за откриване на обещаващи промишлени сектори и осигуряване на насоки и ръководство. "Стабилното партньорство между правителството и част­ния сектор" е ярка характеристика на системата на Южна Корея (по­добно на Япония) [56]. Корейската икономика е така силно регулирана, че г-н Чо Сун, който беше главен икономически съветник на президента Рох през 1988 г., я свърза с команден тип икономика. И наистина, сякаш "данъчните органи диктуват на производителя на алкохолни напитки каква трябва да бъде формата на бутилките" [57].

Промишленото развитие се управлява от правителството чрез контрола на кредитите и ниските лихвени проценти, с цел да се канализират фондовете и субсидиите към внимателно подбрани промишлености и сектори. Тази политика даде тласък на корейския "chaebol!" - промиш­лени гиганти, доминиращи в икономиката. В действителност на тях се пада повече от половината от корейския износ, а продажбата на първата четворка се равняваше на половината от брутния национален продукт на страната за 1989 г. Въпреки че са изправени срещу конкуренцията на чуждите пазари, а се конкурират и помежду си, едно "корейско прави­телствено проучване на 2500 стоки установи, че за тях през 1988 г. 21% от вътрешните пазари бяха монополистични и 56% олигополистични" [58].

Корейският бизнес беше облагодетелстван от много лекото данъчно облагане. Още през 1956 г. правителството започна да разчита повече на непреките данъци, като източник на доходи. През 1967 г. беше въведен данък върху добавената стойност, който пренесе бремето от дохода вър­ху потреблението. Данъците, като дял от брутния национален продукт (БНП), бяха "средно 10% през 1981-1985 г. Преките данъци погълнаха оскъдните 3, 4% от БНП, като данъчното натоварване на личния доход стана 1,9%, а общото - 1,4%" [59].

Корейската бързоразвиваща се икономика издигна своите граждани от пълна нищета до относително благоденствие в течение на едно поко­ление. Но корейската система, която не може да се нарече пазарно ори­ентирана, е по-близка до меркантилистичната. Тя "представлява случай на индустриализация (i), подтиквана от промишлената политика (ii), съсредоточена в национални фирми (iii) и до голяма степен управлява­на от държавата" [60].

Резултатите от правителствения дирижизъм се чувстват в няколко области. Сега 66% от БНП на Корея зависят от износа. Докато външна­та ориентация принуди промишлеността да се конкурира в междунаро­ден мащаб, и в момента съществуват очевидни напрежения. Корейската търговия е доста зависима от американския пазар по отношение на експорта си и от японския по отношение на вноса на машини и компоненти. Покачването на стойността на вона, по-конкурентоспособната йена и слабият ръст в САЩ забавиха корейския износ. До наближаващата 1992 г. страната не е в състояние да ползва предимството само на европейс­кия пазар.

Корейската данъчна система не представлява тежко бреме за икономиката. Все пак тя е високо регресивна, тъй като до голяма степен се ос­новава на непрякото облагане. "Само два процента от 18-те % от БНП, отиват в данъчното, и се събират от преки данъци върху личните доходи. Останалото, идва от фирмите от 10-те % данък върху добавената стой­ност, въведен през 1977 г. и от няколко други източника" [61].

Различието между градските и селските доходи, което едно поколе­ние на бърз растеж намали, също се увеличава. Корейското селско сто­панство, основаващо се предимно на земеделие за задоволяване на собствените нужди, е мйого неефективно, в сравнение с привилегирова­ния промишлен сектор. По този начин, въпреки че абсолютната бедност на селските и градски домакинства намаля едновременно, относителна­та бедност на селските домакинства напоследък се увеличи [62]. Прави­телствената намеса прибави още един тласък на нарастващото неравенство между бедните и богатите, между градските и селски дома­кинства. Правителствената ориентация "навън" не обхвана селското стопанство. Предсказуемият резултат е, че корейците плащат много ви­соки цени за своята храна. Тъй като бедните изразходват по-голяма част от своя доход за храна, високите цени на хранителните продукти ги "уд­рят" допълнително.

 На какво се дължи успехът?

Страните, които успяха да подсигурят гражданите си с нарастващи жизнени стандарти през последното половин столетие, и тези, които не успяха, се различават в своя подход към развитието. Постигналите успех икономики приеха икономическото развитие като политическа цел, а свободната пазарна система като средство за постигането й. Икономи­ките на много латиноамериканец страни, както и тези на страните от из­точния блок, проявиха подчертана склонност към централизиран държавен контрол и управление. Въпреки че латиноамериканците не бяха толкова ревностни привърженици на теорията и практиката на държавно-монополистичното регулиране, резултатите им бяха сходни. От друга страна, дори най-вмешателски настроените страни от Югоиз­точна Азия поставиха икономическия си ръст като категорична полити­ческа цел. Но страните, които не постигнаха успех, се характеризират с икономическа политика най-често направлявана към други цели, напри­мер преразпределение на доходите или индустриализация.

Постигналите успех страни приеха, че стабилността на макроикономиката, т. е. контролът на държавния бюджет и неинфлационната па­рична политика, е предпоставка за растеж. Те обаче не само признаха значението на балансираните бюджети, но се ориентираха и към пре­делни данъчни ставки. Ниските ставки на облагане бяха основният белег на успешните икономики. Постигналите успех правителства в Хонгконг, Тайван и Южна Корея разбраха, че високопределните данъчни ставки обезсърчават спестяванията, инвестициите и влагането на труд и водят до безличен икономически ръст и по-ниски от очакваните приходи.

Направените изследвания на развитието на азиатските страни установиха, че връзката между данъците и икономическия растеж не е прос­то съвпадение. В творчески доклад Кийт Марсдън, икономист в Световната банка, доказа, че "страните, които наложиха по-ниско сред­но ефективно данъчно натоварване върху своето население, достигнаха значително по-високи темпове на растеж в реалния брутен вътрешен продукт, отколкото тези, които наложиха по-високи данъци. "[63] Марс­дън показа, че увеличението на данъчното натоварване, данъците като процент от брутния вътрешен продукт (БВП), с един процент доведе до среден спад на икономическия рют с приблизително 0, 4%.

• "По-високитe темпове на икономическо развитие позволяват значително повишаване на действителните жизнени стандарти в страните с ниско данъчно облагане, което е видно от техните по-високи нива на частно потребление. В същото време растежът разшири данъчна­та основа и произведе увеличени приходи, които предоставиха средс­тва за по-бързото увеличение на разходите за правителствени услуги, като отбранителната способност, здравеопазването и образование­то... "[64].

Тези резултати не се ограничават единствено до азиатските новоиндустриализиращи се страни. Изследването на Марсдън включва Мала­ви, Камерун, Тайланд, Мавриций, Сингапур и Испания сред страните с ниско данъчно облагане. Днес можем да прибавим и опита на страни, като Чили и Боливия.

В допълнение към ниските данъчни ставки, макроикономическата стабилност изисква от правителството да не допринася за съществува­нето на несъразмерен дял от БНП. Постигналите успех икономики като цяло бяха в състояние да поддържат финансите си в ред, без да спрат да облагат с ниски данъци своите граждани. Те постигнаха това чрез цялос­тно въздържание от създаването на държавни предприятия и отпускане на субсидии на привилегировани групировки или индустрии и чрез осигуряване на държавни услуги по начин, който осигурява възстановяване на разходите. От друга страна, страните, които претърпяха неуспех, про­дължиха да натрупват финансови дефицити, въпреки усилията си да из­цедят колкото може повече пари от своите данъкоплатци. Фактически някои от най-бедните народи в света имат много високи данъчни став­ки, които се прилагат при учудващо ниски доходи.

Паричната политика и политиката на валутния курс в постигналите успех страни се явиха стабилизиращи фактори. Един от най-големите проблеми на страните, които претърпяха неуспех бе тяхната неспособ­ност да поддържат контрол над паричната маса. Много развиващи се страни продължават редовно да покриват финансовите си дефицити чрез енергично печатане на пари.

Нещо повече, постигналите успех страни избягнаха политиката на кредитния контрол и изкуствено ниския лихвен процент. При сравнява­нето на опита на Тайван с този на Южна Корея можем да наблюдаваме, че канализирането на кредита към принилсшровани сектори води до лансирането на големи, основани на дългове фирми, в ущърб на малки­те предприятия и бедните. Изкуствено ниските лихвени проценти пре­чат, вместо да помагат на бедните, тъй като поощряват капитало-интензивните производствени методи, което пък намалява създаването на нови работни мссга.

Постигналите успех страни разбират значението на търговията. Емпиричните примери показват, че отвореният подход към търговията с абсолютно задтлжитслсн за растежа. През 1987 г. Световната банка извърши обширно изследване на взаимоотношенията между търговията и икономическия растеж и направи заключението, че страните с поглед "навън" постигат по-високи темпове на икономически ръст [65].

Производителите в икономики с поглед "навън" не са ограничени до вътрешния пазар и по такъв начин могат да се радват на мащабна икономика. Външната ориентация позволява народите да използват сравнителното си предимство, което в случая с развиващите се страни и със  страните от източния блок с в трудоемките производства. От друга страна, протекционизмът дава предимство и на капиталоемките производства. И накрая, протекционизмът в голяма степен повишава монополната власт на вътрешните производители в ущърб на потребителите.

През 1987 г. Световната банка класифицира народите в четири групи според търговската ориентация на техните икономики. Изследването сравнява два периода - 1963-1973 г. и 1973-1985 г. и установи, че:

• "... ръстът на дохода на глава от населението е най-висок в силно ориентираните "навън" икономики, а най-нисък в тези, силно ориен­тирани "навътре". Същото се отнася и до ръста на общия БВП и ус­ловно чистата продукция и за ... ефективността на инвестирането. На базата на тези критерии, силното вътрешно ориентиране бе надмина­то и от умереното ориентиране "навън", макар и с по-ниски темпове. Неуспехът на силното вътрешно ориентиране е в неспособността му да подпомогне собствените си производства, а не само износа на про­изводителите, и е особено смайващ, като се има предвид, че целия смисъл на ориентацията "навътре" ... е да се извърши по-бърза ин­дустриализацията" [66].

Външната ориентация обаче не означава непременно свободна търговия. Както видяхме, една от страните, постигнали най-голям успех е Южна Корея. Страна, която много хора смятат за пример на успеха на интелигентното вмешателство. Това не е така. Южна Корея не замени силната вътрешна защита с подчертано наблягане на износа. От начало­то на периода й на висок темп на развитие, правителството непрекъсна­то либерализираше икономиката, така че да има сравнително ниско средно ниво на вътрешна защита.

Постигналите успех икономики сложиха в ред и цените си. Това е много съществено, тъй като без информация за относителния недостиг на стоки и услуги, отразен от цените, купувачите и продавачите не могат да се споразумеят. През 1983 г. Рамгопал Агарвала класифицира 31 страни според степента на ценовите деформации в икономиките им. Той откри, че "десетте страни с най-лоши показатели на индекса на де­формация имат темпове на развитие, които са средно с 2% по-ниски от средните за цялата група. Десетте страни с най-добри показатели имат темпове на развитие с 2% по-високи от средните" [67].

Ефективната защита на правата на частната собственост, включител­но и на интелектуалната, също е необходима за бързия икономически ръст. Не е случайно, че обществата със силна система на частна собст­веност са най-новаторски. В допълнение към свободните пазари, изслед­ванията показаха, че политически отворените общества, където индивидуалните права имат предимство пред правата на държавата, са също по-успешни, отколкото в обратния случай. Изследванията на въз­действията на свободата върху икономическия растеж показват, че:

• "... политически отворените общества се развиват при общ действителен темп на глава от населението 2, 53% годишно, в сравнение с 1, 41% темп на ръста при политически затворени общества. Общества­та, които се придържат към законните правила, се развиват с темп средно 2, 75%, в сравнение с 1, 23% в обществата, в които правата на държавата се издигат над индивидуалните права. Обществата, които се придържат към правата на частната собственост и пазарното разп­ределение на ресурсите, се развиват с темп средно 2, 76%, в сравне­ние с темпа от 1, 10% в страните, където правата на частната собственост са офаничени и държавата се намесва н разпределение­то на ресурсите" [68].

 Как да се измъкнем от това положение? Уроци за прехода

Гореизложеното хвърля светлина върху характеристиките на постигналите успех икономики, като ги противопоставя на тези от Латинска Америка и Източна Европа. Опитът на латиноамериканските икономи­ки е включен поради факта, че макар и да не бяха подложени на иконо­мически контрол в същата степен, като източноевропейските, все пак се ангажираха в твърде сходна политика и прилагаха клишета като "реформи - съкращаване на разходите". Получените от латиноамериканците резултати показват, че решението в Източна Европа няма да бъде наме­рено в реформиране на съществуващата система или в намаляване степента или размера на вмешателството. Всъщност, проблемът при предишните реформи в Унгария и Полша възникна от половинчатия на­чин, по който се въвеждаха. Въпреки че икономиките се либерализира­ха, централните власти продължиха да упражняват контрол върху значителен брой икономически решения, които следваше да се вземат от пазара. Реформите в Унгария и Полша първоначално бяха успешни, тъй като те предизвикаха повишена икономическа активност и подобре­но разпределение на ресурсите. Но те неизбежно изчерпаха енергията си, когато се сблъскаха с новите ограничения, наложени от останалите на власт контролни органи.

Смисълът от предоставянето на възможността пазарът да взема икономически решения се състои в това, че може да доведе до по-ефективно разпределение на оскъдните ресурси и по такъв начин по-добре да задоволи нуждите и желанията на населението. Ако една фирма работи неефективно, произвеждайки нискокачествени стоки при високи разхо­ди, тя или трябва да подобри своята работа, или да излезе от бизнеса, освобождавайки ресурсите си (независимо дали са работници, капитал или земя) за по-ефективно използване в други области. Ако обаче на из­брани фирми се дават "субсидии, с цел да им се помогне да се приспосо­бят към прехода", пазарният механизъм се разстройва и преходът няма да се осъществи.

По какъв начин либерализиращите се икономики от Източна Европа и другите развиващи се страни да извършат прехода? Опитът предлага някои насоки.

Успешната реформа трябва да вдъхва доверие. Полша и Унгария, както и редица латиноамериканските страни въвеждаха безуспешно реформа след реформа. Ако различните части на политиката са несъвместими помежду си, или ако представляват половинчати усилия за либерализация, те ще се саморазрушат.

За да се повиши степента на доверие, политиката трябва да е проста и всеобхватна, и да се задейства колкото е възможно по-бързо. Това е една от причините за успеха на неотдавнашната реформа в Боливия. По-специално, там правителството обяви, че повече няма да се ангажи­ра в изразходване на дефицити и започна да се придържа към това пра­вило ежедневно. Фактът, че програмата е проста и всеобхватна и че правителството видимо се придържа стриктно към нея, помогна на боливийците да я подкрепят, въпреки, че изискваше от тях доста лични жертви.

Друга и по-нажна причина за предпочитане на една всеобхватна програма е, че при нейното осъществяване се избягва постепенността, възникваща от икономическите взаимовръзки. Например, не може да се очаква приватизацията да бвде успешна, ако данъците и разпоредбите все още упражняват силен натиск върху икономиката или ако търговс­кият сектор остане силно защитен. Намаляването на данъците и на бре­мето на регулирането, както и отварянето на търговския сектор са необходими за създаването на нови възможности за работа и инвестира­не, за откриване на работни места за уволнените вследствие на привати­зацията. "Съществуващият опит от частични реформи на икономиката показва, че ако реформите не се въведат всестранно и едновременно, съществува опасност те да имат превратни и неочаквани резултати" [69].

Освен това, колкото по-бързо се осъществи процесът на реформата, толкова по-малко са възможностите, лицата, които могат да се облагодетелствуват от съществуващото в момента положение, да й попречат. Съществуващата понастоящем система облагодетелства много хора, които са готови да се организират и да направят всичко, което е по сили­те им, за да замразят процеса. Колкото по-бавно се прилага реформата, с толкова повече време разполагат тези групировки да се организират и да й попречат. Нещо повече, тъй като процесът няма да е безболезнен, важно е резултатите да се постигнат бързо, за да не се обърне обществе­ното мнение срещу реформата.

На практика обаче, вероятно е почти невъзможно да се въведат всич­ки необходими промени, за да се трансформира изведнъж командната икономика в пазарна система. Но тъй като съществува необходимост от последователност в прилагането на политиката, първата стъпка в това отношение е създаване на основите на пазарната икономика. Това включва необходимостта от модифициране на законодателната систе­ма. Както Ернандо де Сото показа в случая с Перу [70], регулационните и бюрократични изисквания могат да направят достъпа на бедния човек до законодателната система невъзможен. Следователно, установяване­то на осигурени права на собственост е важна предпоставка. Да се ре­гистрира малко предприятие трябва да е лесно и просто.

Колкото може по-бързо трябва да се установи икономическа стабилност. По-специално това означава, че следва да се постигнат бързо нис­ки и стабилни темпове на инфлация. Ако паричните обеми са под контрол, еднократното регулиране на цените, получено в резултат на ос­вобождаването им, няма да доведе до инфлационна спирала. Намалява­нето на данъчните регулационни натоварвания също трябва да бъде от първостепенно значение, тъй като ще стимулира увеличаването на инвестициите и ще създаде нови работни места. Либерализацията на търговията трябва да се осъществи по-скоро рано, отколкото късно, така че ръстът в този сектор също да стане източник на допълнителни работни места.

Слабото развитите страни и тези от Източна Европа имат огромен запас от относително евтина работна ръка. Източноевропейските работници притежават допълнителното предимство да са висококвалифици­рани. В резултат на това политиката трябва да насърчава производствени методи с висока интензивност на труда. За да се осъществи най-пълно и ефективно използване на трудовите ресурси, политиката, която ограничава подвижността и гъвкавостта на работната сила, трябва да бъде премахната. В случая с Тайван и Хонгконг забелязахме как една гъвкава система с висока степен на подвижност на работ­ната сила дава възможност на икономиката бързо да се нагоди към чуждестранните ограничения върху вноса й чрез смяна на производството.

Взаимодействията в рамките на една икономика винаги трябва да се имат предвид. Например приватизацията ще бъде безсмислена, ако се извърши, докато контролът върху цените все още действа, тъй като но­вите частни фирми няма да могат да работят с печалба. Безполезно е и да се либерализира един сектор, например селското стопанство, докато другите сектори, които го осигуряват с ресурси и към които е насочена неговата крайна продукция, остават ограничени.

Освен това целта на приватизацията не е преминаване от обществен към частен монопол. Икономиката трябва да се отвори за конкуренция­та - чужда и вътрешна. За фирмите трябва да бъде сравнително просто да влизат на пазара и да го напускат, което означава, че законодателните изисквания за учредяването на едно предприятие трябва да бъдат прос­ти и малобройни, а фирмите, които искат да развиват някакъв бизнес или да излязат от него, не трябва да имат ограничения при уволняване­то на работници.

В някои случаи правителството може да пожелае да задържи собствеността върху дадено предприятие или специален сектор на икономи­ката, или пък да бъде единствен източник на някакви услуги. Дори при такива обстоятелства има много да се прави, за да се подчертаят предимствата на свободния пазар. Ако правителството желае да запази собствеността върху дадено предприятие, важно е, на други фирми, чуж­ди и вътрешни, да се позволи да го конкурират в същата индустрия на равни начала. Тази конкуренция ще способства държавното предприя­тие да работи ефективно и при минимални разходи за данъкоплатеца. Държавните услуги трябва да се осигуряват на търговска основа като в Хонгконг, т. е. те не трябва да се субсидират. Нито пък държавните предприятия трябва да служат за последно убежище на работодателя. И накрая, ако правителството смята, че трябва да задържи собствеността върху един цял сектор, то трябва да извърши много неща, за да се доб­лижи до предимствата на частната собственост. Мексиканската консти­туция например, декларира, че някои промишлености, включително и нефтената, принадлежат на държавата. Мексиканското правителство ек­спериментира с дългосрочни концесии, даване под наем и "дезинкорпориране" [71], за да успее да се доближи до стимулите на правата върху частната собственост, без да се налага изменение в Конституцията.

Процесът на реформите не е безболезнен. Следователно, съществува необходимост "от грижа за бедните". Ролята на правителството в това направление трябва да се ограничи до оказването на помощ на тези, ко­ито най-малко могат да си помогнат сами, а не да се опитва да облекчи прехода за всички. Схващането, че програмите за реформи, включващи съкращаване на субсидиите, най-тежко се отразяват на бедните, не е съвсем вярно. Едно изследване [72] на Световната банка показва, че в някои случаи не бедните, а средните класи са облагодетелствани от държавните разходи. Например длъжностите в обществения сектор не се заемат от селската беднота, амбулантните търговци или от неквалифицираните работници, (т. е. от истински бедните), а от членовете на град­ската средна класа. Субсидиите, които намаляват цените на електричеството, бензина, жилищата или кредитите също облагодетелстват средната и висшата класа. Бедните не карат коли, а в техните домове в много случаи няма електричество. Субсидираният кредит не е предназначен за тях и тъкмо неговото съществуване, както вече видях­ме, ги затруднява още повече да получат кредит за себе си. И тъй като те нямат достъп до кредита, дори не могат да си позволят субсидирани къщи. Бедните обаче понасят цялата тежест на деформациите и липсата на стимули за работа, причинени от субсидиите и контрола.

Последната дума от съветите ми е "гъвкавост". Важно е правителствата да останат гъвкави и отворени, за да могат да правят корекции, ако допуснат грешки. Способността да се правят корекции "в движение" бе­ше голямо предимство на правителството на Южна Корея и Тайван.

Бележки

1. Г-ца Теста, родена в Уругвай, е специалист по икономика на растежа и развитието. Редактор е на списанието "Международно здравеопазване и развитие" и бивш редактор на "Списание за  кономически растеж".

2.   International Monetary Fund, World Economic Outlook (Washington, D.C.: IMF, May 1990), pp. 134 and 190.

3. The Economist, "Why planned economies fail," June 25,1988, p. 67.     

4. Clive Crook, "Poor Man's Burden: A Survey of the Third World/The Economist, September 23,1989, survey p. 3.

5. James Bovard, "The Hungarian Illusion," Journal of Economic Growth,, vol. 1, No. 4, 1986: IV, p. 50; and World Bank, World Development Report 1990 (Washington D.C.: Oxford University Press, 1990), p. 179.

6.   Bela Balassa, Gerardo M. Bueno, Pedro-Pablo Kuczynski, Mario Henrique Simonsen, Toward Renewed Economic Growth in Latin America (Washington, D.C.: Institute for International Economics, 1986), p. 52-53; and World Bank, Ibid.

7. Keith Marsden, "Private Enterprise Boosts Growth,"Journal of Economic Growth, vol. 1, No. 1, p. 22.

8. The Economist, "Taiwan and Korea: Two Paths to prosperity," July 14, 1990, p. 19.

9. John Sullivan, "The Dynamics of Economic and Political Liberalization in Poland and Hungary"(Washington, D.C.: Center for International Private Enterprise, August 2,1989, Heny6jiHicyBaHo), p. 1.

10. Вж.5,с.51.

11. Вж.5,с.46.

12. Вж. 9,25-26.

13. Вж. 9, с. 27.

14. Paul Marer, East-West Technology Transfer: Study of Hungary, 1968-1984(Paris: Organization for Economic Cooperation and Development, 1986), p. 223. Цитирано от James Bovard, Вж. 5, c. 48.

15. Bж. 2, c. 80 и John Sullivan, Bж. 9, c. 25.

16. Вж. 2, c. 80.

17. Leslaw Paga, "Employee Ownership Presents New Opportunities for Privatization in Poland, " Journal of Economic Growth, vol. 2, No. 4, p,

22.

18. Вж. 9, с. 11.

19. Вж. 2, с. 81.

20. Leslaw Paga, "A Bold New Experiment: Political and Economic Liberalization in Poland," Journal of Economic Growth, vol. 3, No. 4, Summer 1989.

21. Вж. 2, с. 82.

22. Вж. 2, с. 85.

23.   Вж. 2, с. 84.

24. Цитирано в P. T. Bauer, "Market Order and State Planning in Economic Development," Journal of Economic Growth, vol. 1, No. 1, 1986:1, p. 3.

25. Julio Cole, "The False Promise of Protectionism for Latin America, "Journal of Economic Growth, vol.1, No. 4,1986:IV, p.29.

26. Вж. 4, с. 6.

27. Вж. 4, с.12-13.

28. Вж.4,с.9.

29. InterAmerican Development Bank, Economic and Social Progress in Latin America, 1987 Report(Washington D.C.:IDB, 1988), p. 379.

30. Вж. 29, с. 377-378.

31. Вж.4, с.9-10.

32. Polyconomics, INc., Mexico 2000(Morristown, NJ: Popyconomics, 1990), p.

33.   Vladimir Chelminski, "The Venezuelan Experience: How Misguided Policies Paralyzed a Prosperous Economy," Journal of Economic Growth,vol. 3, No. 4, Summer 1989, pp. 32-33.

34. Manuel Maldonado Posso, "An Entrepreneur Discredited the Free Enterprise System in Ecuador," Journal of Economic Growth, vol. 3, No. 2, November 1988, p. 21.

35.   Вж. 34, с. 24-25.

36.  The Economist, "Chile and Bolivia: Out of the basket," June 10, 1989, p.

67.  

37. Пак там.  

38. Пак там.

39. Пак там.

40. Alvin Rabushka, "Tax Policy and Economic Growth in the Four Asian Tigers," Journal of Economic Growth, vol. 3, No. 1, p. 11.

41. Вж. 5, c.178-179. и John Andrews, "Weighing the Odds: A Survey of Hong Kong," The Economist, June 3,1989, survey p. 5.

42. Alvin Rabushka, The New China: Comparative Economic Development in Mainland China, Taiwan, and Hong Kong,(Boulder, Colorado: Westview Press, 1987).

43. Пак там с.161-162.

44. Вж. 40, с. 13. и Вж. 41, с. 12.

45. Вж.42, с. 163.

46. Вж.41, с.7.

47. Вж.42, с. 120.

48. Вж. 42, с. 121.

49. S. C. Tsiang, "Taiwan's Economic Success Demistified," Journal of  Economic Growth, vol. 3, No. 1, p. 24.

50. Пак там, Таблица 1; Вж. 40, с. 16.

51. Вж. 49, Таблица 2 и 3, с. 26-27.

52. Вж.49,с.26.

53. Вж. 49, с. 26-27.

54. Вж.49, с. 29.

55. The Economist, "Taiwan and Korea,", op. cit. p. 20.

56. Ramgopal Agarwala, "Preface," The Japanese and Korean Experiences in Managing Development(Washington, D. C.: World Bank Staff Working Paprs No. 574, second printing: September 1985), p.vii.

57. Вж. 8, с. 22.

58. Вж. 8, с. 20.

59. Вж.40,с. 17. 

60. Leonardo Burlamaqui, "Condicionantes socio-politicos e politics industrial na Coreia do Sul," Contexto Internacional(Rio de Janeiro, Pontifica Universidade Catolica do Rio de Janeiro, July/December 1989), p. 119.

61. Tim Jackson, "Strong Stomachs Needed: A Survey of South Korea,"The Economist, August 18,1990, survey p. 17.

62. Пак там, с. 17. Абсолютната бедност е дефинирана при доход по-малко от 178 долара на месец за пет-членно домакинство (по цени за 1981 г.). Относителната бедност се приема като една трета от средния доход на домакинството.

63. Keith Marsden, "Links Between Taxes and Economic Growth: Some, Empirical Evidence," Journal of Economic Growth, vol. No. 4, 1986: IV, p. 3. 64. Пак там, с. 5.

65. World Bank, World Development Report 1987 (Washington.D.C: Oxford University Press, 1987).

66. Вж. 4, с. 26.

67. Вж. 4, с. 35.

68. Gerald Scully, “Liberty and Economic Progress”, Journal of Economic Growth, vol. 3, No. 2, November 1988, p. 7.

69. Вж. 2, с. 70-72.

70. Вж. Hernando de Soto, The Other Path, New York: Harper & Row, f 1989. 71. Дезинкорпориране означава премахването на правителствените пълномощия над дадено предприятие, но без цялостното му прехвърляне в частния сектор. Например, Мексико дезинкорпорира нефтената промишленост чрез повторно определяне на областите, в които е приемливо частно (дребно) инвестиране, и по такъв на­чин рязко намали областите, в които държавата има пълни право­мощия.

72. Guy P. Pfeffermann, "Public Expenditure in Latin America," World Bank Discussion Paper No. 5.