Ралица Ковачева
През февруари 2013-а Кипър се проведоха предидентски избори. Избирателната активност беше 81.5% (по-ниска от очакваната). На последните парламентарни избори в страната през 2011 г. избирателната активност е била 78.70%. Активността на последните парламентарни избори в Италия беше 75.19%, миналата есен в Холандия - 74.56%, в Ирландия и Испания през 2011-а съответно 70.05% и 68.94%. В Гърция през 2012 година - 62.47%.
Какво ни показват тези цифри? Че когато една държава е в криза и й предстоят важни решения, избирателите отиват до урните, за да делегират някому правото да вземе тези решения. По този начин те участват в управлението и споделят отговорността. Изобщо не твърдя, че изборът в крайна сметка е бил безкрайно отговорен и разумен - вижте само възкресението на Берлускони и възходът на Пепе Грило в Италия, но от друга страна имаме и намаляваща подкрепа за популистите в Холандия. Във всички цитирани държави изборите се проведоха в много тежки икономически и политически условия – Кипър беше в очакване на спасителна помощ, Италия – в опит да предотврати нуждата от такава, ирландското и испанското правителство паднаха предсрочно заради условията по спасителните си заеми, холандското – заради нуждата от нови съкращения на бюджета. Гърците пък гласуваха два пъти в рамките на два месеца, а залогът беше споразумението с международните кредитори или излизане от еврозоната.
Та както се вижда, във всички тези страни тежката ситуация не е демотивирала избирателите, точно обратното. На този фон, в парламентарните избори на 12 май българите демонстрираха избирателна активност от 51%, което по-скоро бих определила като избирателна пасивност. Предвид гореказаното, от това следва, че в държавата няма никакви сериозни проблеми, които да изискват повишено внимание от страна на избирателите. Нито е имало, да речем, протести, с искане за промени в управлението. Тази активност е далеч по-малка от очакваната и според социолозите от Алфа рисърч, една от основните причини за неучастието в изборите е нечистоплътната предизборна кампания. Според агенцията разколебани да гласуват са се почувствали главно избирателите от широката периферия на ГЕРБ и бивши десни симпатизанти. Макар че, чудя се, ако хората са се отвратили от скандалите по време на кампанията, в инкубатор ли са били в последните четири години, та именно това им дойде твърде много? И ако им е дошло твърде много, защо не изразиха омерзението си активно, като гласуват, а предпочетоха да си се отвращават пасивно? Имаше и други аргументи в подкрепа на негласуването, например:
„Хората не гласуват, защото не виждат за кого”. В изборите участваха три дузини партии и коалиции, обикновено избирате хляб (при това със съмнително качество) от далеч по-малък асортимент. Да не повдигам въпроса за избора на партньор в живота.
„Политическите партии не предлагат изход от кризата”: Ще се съглася, ако видя изследване с данни каква част от избирателите са прочели програмите на партиите, за да стигнат до този извод.
„И без това изборите ще бъдат купени и манипулирани”: Социолозите се скъсаха да повтарят, че колкото е по-висока избирателната активност, толкова по-малка тежест има купеният вот и по-малки са възможностите за манипулация.
„Хората не искат същите стари лица в политиката”: Верно ли? Резултатите от изборите показват тъкмо обратното. (Извинете, но от Монтана влиза Искра Фидосова – не се ли възмущавахме как храни кученцето си Армандо със сьомга?!)
Ако поне нещо от всичко това беше вярно, негласувалите трябваше да гласуват, все едно на какъв принцип: за тези, които са им най-малко противни; за тези, чиято програма харесват; за определен кандидат, когото познават; за някоя от малките партии (партии, не бизнеси), както направиха много от гласувалите, но недостатъчно, на фона на твърдия партиен електорат плюс купения и контролиран вот. Пак според данните на Алфа Рисърч, „самото наличие на над 40 формации, участващи в изборите и липсата на партия със силно нарастваща подкрепа е предпоставка за разпиляване на вота – дори и като протестен знак в рамките на изборния ден.” И все пак, и все пак...
„Оптимистите” прогнозират скоро нови избори. Факт е, че такава възможност е реалистична, на фона на патовата ситуация и очертаващите се коалиционни варианти. Като най-възможен засега се представя съюз между БСП и ДПС (защо иначе мислите, че Бойко Борисов още не се е показал по телевизора?!), обаче липсва третата глава на новата тройна коалиция. Предвид, че това може да е само „Атака” (според досега декларираните позиции), вече усилено се говори за надпартийно (програмно) правителство, включително с участието на партии, останали под четирипроцентовата бариера. Това би било сериозна подмяна на вота, въпреки че в този момент може би звучи като разумна идея. Подчертавам разумна, защото иначе остава само Волен Сидеров, който е готов да управлява и да приложи напрактика „плана Сидеров против колониалното господство” (не е луд тоя със зелника, нито тоя с плана, нали знаете).
На този фон няма да е изненадващо ако скоро отново се наложи да избираме парламент, въпросът е какво ще се промени дотогава? Служебното правителство не може да промени изборния кодекс, така че правилата ще са същите. Партиите ще са същите, с изключение на ДСБ, ДБГ и СДС, чиито ръководства подадоха оставка. Последното обаче едва ли ще промени картината, защото и трите партии не успяха да стигнат заветните четири процента за влизане в парламента, а масовото злорадство по случай „окончателната смърт на дясното” освен че силно ме озадачава (нормално ли е в една демократична държава да няма десница и защо това е толкова голяма радост както за левите, така и за етикетиращите се като десни?!), е още един аргумент да не виждам никакъв смисъл да репродуцираме същите изборни резултати още веднъж. Гласоподавателите ще са все толкова образовани или неграмотни, работни или безработни, активни или пасивни, колкото сега. А в летните жеги мотивацията съвсем ще спадне - гражданите съвсем ще забравят сметките за ток и парно, да не говорим за такива далечни и невнятни работи като Шенген и еврофондовете. Така че, не очаквам картината да е драматично различна от сегашната.
И за да не си помислите, че в това отношение българите сме уникални, ето още малко цифри. На последните парламентарни избори в Румъния през 2012-а избирателната активност е 41.76. А на изборите в Унгария през 2010-а - 46.66%. И ако приемем, че 2010-а унгарците още не са подозирали какво ще им се случи, на румънците миналата година яйце им се печеше, обаче както виждате, това не ги трогна особено. Общото между нашите три братски народа не е само избирателната пасивност, нито социалистическото ни минало недавно. Трите страни са поставени под особен надзор от Брюксел заради явните знаци, че върховенството на закона и принципите на демокрацията не се зачитат и прилагат, както се полага. Унгария е обект на наказателни процедури от страна на Европейската комисия и тема на разгорещени дебати в Европейския парламент по редица поводи – медийното законодателство, независимостта на централната банка, на съдебната система и т.н. Румъния и България са под наблюдение в рамките на Механизма за сътрудничество и проверка, заради проблемите с корупцията и съдебната система (а България и заради организираната престъпност). В последните си доклади за двете страни ЕК недвусмислено постави въпроса за зачитането на върховенството на закона и спазването на принципа за разделение на властите. Специално за България, заключението на Брюксел е, че и малкото, което се прави, е резултат от външен натиск, а не от вътрешна мотивация. Като погледне човек резултатите от изборите, няма как да не се замисли, ами откъде да дойде тази вътрешна мотивация, при положение, че гражданите не ги интересува, а политиците това чудесно ги устройва.
Дали гражданите не искат да гласуват, омерзени от невъзможността управляващите да се справят с проблемите в съдебната система, организираната престъпност и корупцията или обратното - управляващите (които и да са, а разнообразието не е кой знае какво) не се справят, защото гражданите не искат да гласуват, не искат да се интересуват, не искат да упражняват граждански контрол, не искат да протестират? Дали пък за да има функционираща демокрация, освен „свестни” политици, не са нужни и „свестни” граждани? А не, ще кажете, нали имаше протести, които именно това искаха – промени, законност, граждански контрол! Да бе, ще попитат други, колко пък хора протестираха и какви точно бяха те? Но пък социолозите твърдяха, ще припомнят трети, че 80% от обществото подкрепя исканията на протестиращите, макар и да не протестира. А протестите свалиха Бойко Борисов (или не?). Ама пък Теодора Стефанова (контактьорка с извънземно на име Унилсън) вика, че Борисов ще е премиер още четири години, а после президент. Аз (все още) не си общувам с извънземен разум, а вече и в моя собствен почвам да се съмнявам, така че не знам какво би станало, ако негласувалите бяха гласували. Не знам дали в парламента щяха да влязат Костов и Кунева, или Зелените, или пък „втората Атака” (Национален фронт за спасение на България на Валери Симеонов). Или пък ГЕРБ или БСП щяха да получат повече депутати и съответно – по-голям шанс да съставят правителство. Не знам също дали и как можеше да бъдат употребени ония 350 хиляди бюлетини, нито кой колко гласа е купил.
Но знам, че ние като избиратели, не се постарахме достатъчно, за да оставим колкото се може по-малко място на случайността и конспирацията. Сигурна съм също, че негласувалите нямаше да ги заболи ако гласуват. Нямаше да загубят нищо, дори и да гласуват за партия, която не успее да влезе в парламента, защото даденият глас може и да се преразпределя, ама недаденият никога не е съществувал, няма го. Той не е някакъв ценен авоар, който да си запазим за по-изгодни пазарни условия (освен ако не възнамеряваме да го продадем). Негласуването не е начин да запазите достойнството си ненакърнено, нито съвестта си – бяла. Негласуването не е от полза за вашите сънародници и братя по съдба, напротив, но пък устройва същия този политически елит, от когото толкова се гнусите. Защото когато не гласувате, няма кой да го свали от телевизора.
А сега, драги сънародници, ще падне голямо говорене от телевизора. Ще се обиждаме на умрели десни и подменени леви, на елит и простолюдие, на герберасти и депесари, на боклуци в разни цветове. Всенародният садо-мазо сеанс няма да донесе никому облекчение, дори на воайорите. Защото хората може да не гласуват, но обичат да гледат, с отвращение. А може и да не гледате, все тая е дали ще ни управлява нова тройна коалиция или друга безпринципна коалиция, или пък ще се върви към нови избори. И без това всички са убедени, че по-лошо не може да стане (макар реалността непрекъснато да ни опровергава). А според необоримата народна мъдрост, по избори няма смисъл да се ходи (понеже като гледам масово хората живеят с обострено чувство за смисъл). Важното е твърдо да вярваме, че от нас нищо не зависи и нищо не се очаква, за да не си разваляме настроението и самосъжалението.
Източник: http://reduta.bg/v2/article/%D0%BD%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%BB%D0%B0%D1%81%D0%BE%D0%B2%D0%B5
