Когато през 1986 гръмна Чернобил, Кънчо беше отишъл до магазина за 2 консерви копърка в собствен сос, бутилка „Веро“ и 2 хляба тип „Добруджа“.
„Кънчо, ти чу ли, че е станала авария в Чернобил“ – попита продавачката нашия герой.
„Не вярвам на такива неща. След малко ще ходим на село с жената, я дай 4 хляба, че трябва да нахраня прасето“ – отвърна Кънчо.
После двамата с жена му се качиха на семейния Москвич и поеха дългия път от 14 километра до фамилната съборетина, където всеки петък, събота и неделя Кънчо се отдаваше на безсмислен труд, защото така или иначе нощем крадеше от селскостопанските блокове в ТКЗС – то.
Тази седмица имаше повечко работа и Кънчо заедно с жена му останаха на село почти 10 дни. През това време целият свят бе покрит с радиоактивни облаци, хора жертваха живота си и Чернобил беше покрит с тонове и тонове бетон.
Когато Кънчо се прибра от село, историята с украинската атомна електроцентрала бе приключила и всичко вече бе покрито от комунистическата пропаганда.
Кънчо седеше в хола, хрупаше радиоактивни марули и пиеше 54 градусова пърцуца, произведена от неизядени буркани с компот от миналата година.
Няколко години по-късно, в една ноемврийска вечер през 1989 година комшията звънна на Кънчо.
„Кънчо, чу ли. Тодор Живков си е подал оставката.“ – развълнувано рече съседа.
„Стига глупости бе, Саше!“ – отвърна Кънчо.
Затвори вратата и си легна, защото трябваше да стане рано, че го бяха поканили на кръщене на детето на негова втора братовчедка в Симитли и трябваше да пътува .
Дойде зимата на 1990 година. Ток имаше 2 часа, а 2 нямаше. Хлябът беше с купони, а Андрей Луканов беше премиер.
Кънчо беше задигнал един малък дизелов генератор от бившата кооперация в селото и когато другите нямаха ток, той си пускаше сръбско на Унитрата... По това време най-модерни бяха Драган Тозовац, Весна Змиянац и Мухарем Сербезовски.
Другите псуваха правителството и правеха окупационни стачки, а Кънчо слушаше сръбски хитове и мляскаше осолена сланина, която беше скътал в хладилника си.
Мина известно време. Сланината свърши, свърши и режимът на ток и купоните.
Кънчо не разбра, защото по това време беше научил за някаква изоставена фабрика и заедно с жена му товареха всяка нощ по едно ремарке с желязо и го връщаха за вторични суровини. С парите купиха 2 малки прасета и 6 кокошки. Някъде по това време, една вечер някой попита Кънчо дали би гласувал за СДС, за да няма повече режими на тока.
А Кънчо отвърна – „Аз с политика не се занимавам и на тия нема да им гласувам“ и отиде да намачка лука, за да направи по-големи глави.
Знаете ли какъв лук се раждаше в имението на Кънчо. Не лук, а футболни топки. С една глава се готвеха 4 манджи.
Един ден през 1997 покрай все по-западналата селска къща на нашия герой мина негов познат и каза – „Кънчо, пак се връщат купоните за хляб. Давай да излизаме и да ги помитаме тия нещастници веднъж завинаги“.
А Кънчо тъкмо се радваше на реколтата от кромид и рече – „Не мога бе, Гоше, утре ще ходя до Крива Паланка в Македония, че имали страхотен разсад за люти чушки“.
През 1998 година Кънчо продаде Москвича на един съселянин за 200 деноминирани лева. Малко по-късно вкара от Италия едно старо опелче и го регистрира на негов роднина – инвалид, за да не плаща мито.
Опелчето се оказа жилаво, сложиха му газова уредба и с него Кънчо се разходи по света. Отиде до Исперих, Кнежа (в Кнежа имаше евтино олио, Кънчо си купи 20 литра).
И докато се радваше на новата си 14 годишна кола, някой каза по радиото, че вече можем да пътуваме свободни в Европа без визи.
„Защо ме занимавате с глупости бе, мама ви дееба“ – изруга Кънчо и си пусна касетата с избрани турбофолк хитове.
„О, баня, оооо, кеф“ – това бе една от любимите му песни. А другата – „Тигре, тигре“ – не харесваше много. Смяташе я за някак елитарна.
Годините се нижеха една след друга – като в оная песен на Веско Маринов – „Пада Глист от календара“...
Царя дойде на власт, но точно по това време Кънчо беше на риба. Ловеше я с бомби, които сам си изработваше от крадени материали от бившето поделение край селото му.
После царя падна, социалистите се върнаха на власт, но Кънчо беше зает, защото заедно с жена му ходеха да продават цигари в Сърбия, където бяха по-скъпи, отколкото у нас.
На власт дойде Бойко Борисов, но точно по това време Кънчо гледаше няколко турски сериала и изпусна всички новини в продължение на почти 3 години.
И един ден...Една сутрин...
Кънчо се събуди и осъзна, че Али Реза е мъртъв, „Глистопад“ е история, а Цеца Величкович отдавна не е издавала нов албум.
Синът на Кънчо беше заминал отдавна и работеше в сметопочистването във Валенсия, Испания.
Дъщерята на Кънчо се бе оженила за дребен немски бизнесмен от ливански произход. Двамата имаха магазинче за арабски стоки в едно градче между Дортмунд и Кьолн.
Та, в една сутрин на 2013 година Кънчо се събуди и осъзна, че няма какво да прави.
Стана и слезе да провери дали не е получил сметката си за ток. Но в пощенската му кутия пощальона по погрешка бе пуснал вестника на комшията.
„Далаверка. Ще реша кръстословицата с кеф“ – помисли си Кънчо.
Качи се в къщи, но някак без да иска, погледна и прочете някаква статия от еколог, който разказваше за 1986 година и вредите от Чернобил.
„Боже, през 1986 година това съм го пропуснал“ – рече си Кънчо. А после дори пусна телевизора.
„В Турция протестите продължават“ – обясняваше репортер – „вече има и жертви“.
Кънчо извади от хладилника сланинка. Бръкна в килера за глава лук. И тъкмо да хапне, осъзна, че няма хляб...
„Отивам за 2 хляба добруджа. Ще се върна след малко“ – викна той на жена си.
А междувременно Турция бе на прага на революция.
Кънчо влезе в магазина.
Източник: http://www.lentata.com/page_5378.html
„Кънчо, ти чу ли, че е станала авария в Чернобил“ – попита продавачката нашия герой.
„Не вярвам на такива неща. След малко ще ходим на село с жената, я дай 4 хляба, че трябва да нахраня прасето“ – отвърна Кънчо.
После двамата с жена му се качиха на семейния Москвич и поеха дългия път от 14 километра до фамилната съборетина, където всеки петък, събота и неделя Кънчо се отдаваше на безсмислен труд, защото така или иначе нощем крадеше от селскостопанските блокове в ТКЗС – то.
Тази седмица имаше повечко работа и Кънчо заедно с жена му останаха на село почти 10 дни. През това време целият свят бе покрит с радиоактивни облаци, хора жертваха живота си и Чернобил беше покрит с тонове и тонове бетон.
Когато Кънчо се прибра от село, историята с украинската атомна електроцентрала бе приключила и всичко вече бе покрито от комунистическата пропаганда.
Кънчо седеше в хола, хрупаше радиоактивни марули и пиеше 54 градусова пърцуца, произведена от неизядени буркани с компот от миналата година.
Няколко години по-късно, в една ноемврийска вечер през 1989 година комшията звънна на Кънчо.
„Кънчо, чу ли. Тодор Живков си е подал оставката.“ – развълнувано рече съседа.
„Стига глупости бе, Саше!“ – отвърна Кънчо.
Затвори вратата и си легна, защото трябваше да стане рано, че го бяха поканили на кръщене на детето на негова втора братовчедка в Симитли и трябваше да пътува .
Дойде зимата на 1990 година. Ток имаше 2 часа, а 2 нямаше. Хлябът беше с купони, а Андрей Луканов беше премиер.
Кънчо беше задигнал един малък дизелов генератор от бившата кооперация в селото и когато другите нямаха ток, той си пускаше сръбско на Унитрата... По това време най-модерни бяха Драган Тозовац, Весна Змиянац и Мухарем Сербезовски.
Другите псуваха правителството и правеха окупационни стачки, а Кънчо слушаше сръбски хитове и мляскаше осолена сланина, която беше скътал в хладилника си.
Мина известно време. Сланината свърши, свърши и режимът на ток и купоните.
Кънчо не разбра, защото по това време беше научил за някаква изоставена фабрика и заедно с жена му товареха всяка нощ по едно ремарке с желязо и го връщаха за вторични суровини. С парите купиха 2 малки прасета и 6 кокошки. Някъде по това време, една вечер някой попита Кънчо дали би гласувал за СДС, за да няма повече режими на тока.
А Кънчо отвърна – „Аз с политика не се занимавам и на тия нема да им гласувам“ и отиде да намачка лука, за да направи по-големи глави.
Знаете ли какъв лук се раждаше в имението на Кънчо. Не лук, а футболни топки. С една глава се готвеха 4 манджи.
Един ден през 1997 покрай все по-западналата селска къща на нашия герой мина негов познат и каза – „Кънчо, пак се връщат купоните за хляб. Давай да излизаме и да ги помитаме тия нещастници веднъж завинаги“.
А Кънчо тъкмо се радваше на реколтата от кромид и рече – „Не мога бе, Гоше, утре ще ходя до Крива Паланка в Македония, че имали страхотен разсад за люти чушки“.
През 1998 година Кънчо продаде Москвича на един съселянин за 200 деноминирани лева. Малко по-късно вкара от Италия едно старо опелче и го регистрира на негов роднина – инвалид, за да не плаща мито.
Опелчето се оказа жилаво, сложиха му газова уредба и с него Кънчо се разходи по света. Отиде до Исперих, Кнежа (в Кнежа имаше евтино олио, Кънчо си купи 20 литра).
И докато се радваше на новата си 14 годишна кола, някой каза по радиото, че вече можем да пътуваме свободни в Европа без визи.
„Защо ме занимавате с глупости бе, мама ви дееба“ – изруга Кънчо и си пусна касетата с избрани турбофолк хитове.
„О, баня, оооо, кеф“ – това бе една от любимите му песни. А другата – „Тигре, тигре“ – не харесваше много. Смяташе я за някак елитарна.
Годините се нижеха една след друга – като в оная песен на Веско Маринов – „Пада Глист от календара“...
Царя дойде на власт, но точно по това време Кънчо беше на риба. Ловеше я с бомби, които сам си изработваше от крадени материали от бившето поделение край селото му.
После царя падна, социалистите се върнаха на власт, но Кънчо беше зает, защото заедно с жена му ходеха да продават цигари в Сърбия, където бяха по-скъпи, отколкото у нас.
На власт дойде Бойко Борисов, но точно по това време Кънчо гледаше няколко турски сериала и изпусна всички новини в продължение на почти 3 години.
И един ден...Една сутрин...
Кънчо се събуди и осъзна, че Али Реза е мъртъв, „Глистопад“ е история, а Цеца Величкович отдавна не е издавала нов албум.
Синът на Кънчо беше заминал отдавна и работеше в сметопочистването във Валенсия, Испания.
Дъщерята на Кънчо се бе оженила за дребен немски бизнесмен от ливански произход. Двамата имаха магазинче за арабски стоки в едно градче между Дортмунд и Кьолн.
Та, в една сутрин на 2013 година Кънчо се събуди и осъзна, че няма какво да прави.
Стана и слезе да провери дали не е получил сметката си за ток. Но в пощенската му кутия пощальона по погрешка бе пуснал вестника на комшията.
„Далаверка. Ще реша кръстословицата с кеф“ – помисли си Кънчо.
Качи се в къщи, но някак без да иска, погледна и прочете някаква статия от еколог, който разказваше за 1986 година и вредите от Чернобил.
„Боже, през 1986 година това съм го пропуснал“ – рече си Кънчо. А после дори пусна телевизора.
„В Турция протестите продължават“ – обясняваше репортер – „вече има и жертви“.
Кънчо извади от хладилника сланинка. Бръкна в килера за глава лук. И тъкмо да хапне, осъзна, че няма хляб...
„Отивам за 2 хляба добруджа. Ще се върна след малко“ – викна той на жена си.
А междувременно Турция бе на прага на революция.
Кънчо влезе в магазина.
Източник: http://www.lentata.com/page_5378.html
