Днес не е първи април, а 14 юни- почти годишнина от неуспешния опит на Русия да употреби България като въздушен коридор към Косово през 1999-та.
Няма шега: с подкрепата на Атака и въпреки видимото притеснение на БСП, изписано на всяка една от зачервените физиономии на червените депутати, депутатът от ДПС Делян Пеевски бе направен насила и противно на всякаква логика шеф на Държавната агенция „Национална сигурност” ( ДАНС).
Като казвам „насила”, риторичният въпрос е коя е голямата сила, обладаваща лостовете да наложи такова решение, от което дори обръгналите на всякакво унижение заради властта социалисти се изчервиха!
Правилно четете- голяма е силата. Най-голямата възможна, способна да осъществи такава невъзможнта комбинация и спойка на абсурди на българска територия.
Правилно четете- голяма е силата. Най-голямата възможна, способна да осъществи такава невъзможнта комбинация и спойка на абсурди на българска територия.
Това е силата, която правителството на ГЕРБ покани да помпа медийната империя на Пеевски, изкупувайки пътьом монополните (с тяхната десетилетно градена инфраструктура) български телекомуникации.
Същата тази сила си напазарува тютюневия монопол ( разбирай- лоста за влияние върху ДПС) и нахлу на финала с милионите си като стабилизиращ финансов фактор в Корпоративна търговска банка ( КТБ), „заплашена” от евентуално изтегляне на депозитите на най-големите български държавни предприятия, финансиращи същата тази медийна империя на Пеевски.
Горното беше постигнато от въпросната голяма сила за по-малко от година- щурм, направен възможен от правителството на ГЕРБ и лично от Борисов, представян като противник на руското нахлуване заради измъченото му решение на оспори АЕЦ “Белене” след три години увъртане по темата.
Господарите на България му се “отблагодаряват” сега с възкачване на Пеевски на още един престол, за да се види демонстративно как се осъществява имперското правило за разделянето и владеенето на една провинция, дръзнала за кратко да си въобрази, че може да се плези на метрополията си.
От години твърдя, че медиите са абсолютен приоритет в клатенето на България, но сега мога простичко да ви го покажа с тази вече ярко очертала се контрастна схема.
Извършена беше рокада в стил руски гамбит с турска пешка в българския парламент, а за парлама това беше представено като …личен избор на премиера Орешарски. Човек трябва да има умствения капацитет на Пеевски, изписан в погледа му, за да повярва, че акцията Орешарски наистина е солова, както се опита да излъже от трибуната на парламента Станишев, оправдавайки се, че подкрепил „нестандартното решение” само защото бил обещал на Орешарски да го подкрепя във всичко.
Стандартна лъжа на гузен човек!
В рамките на същата тази първоаприлска по своята антилогика сюжетна линия насред юни, мога да добавя, че шоуто, което преминава в шок, може да бъде разчетено и като някакво хитроумно избиване на синьото в червения премиер, който помага за възкресяване на десницата. Защото да сложиш Пеевски начело на ДАНС в целия контекст на днешната политическа ситуация е ход, с който се създава кауза за току-що погребаната десница.
Нали уж от Орешарски се очакваше да “успокои обстановката”? Този ход е всичко друго, само не и “успокояващ” обстановката. Той вещае рязко изостряне на политическата конфронтация по няколко писти и всички те водят надолу и встрани от всякакво умиротворяване.
Отговарям изпреварващо на въпроса защо заговорниците избраха варианта „блицкриг” с налагането на Пеевски на този пост. Не съм сигурен дали мълниеносната операция е прецедент по своята скорострелност в най-новата ни история, но е очевидно, че се целеше пълната изненада. На кого? На заспалия народ? На безсилната опозиция? Няма логика, нали.
Логиката е една: блицкригът със скандалното решение, внесено и гласувано с явното намерение да зашемети някого, цели единствено и само да финтира западните съюзници. Защото единствено те имат значение и тежест в тази неравна антибългарска битка.
Съзаклятниците имат горчив опит от ноември 2003-та година, когато техният фронтмен Симеон Сакскобургготски се опита да назначи за свой съветник по въпросите на националната сигурност Бриго Аспарухов. На практика, изпълнявайки реваншисткото поръчение на чуждите господари, които го доведоха с такава цел в България, премиерът искаше Аспарухов да стане „по втория начин” началник на всички силови структури в държавата.
Спомнете си тогава каква беше реакцията- вътрешната предизвика шок в депутатския корпус на НДСВ и напускане на емблематични лица, като Емил Кошлуков ( интересно- лично той дали ще заяви щастие сега в и без това почервенялата телевизия, където работи!?). Бившият премиер Иван Костов, който се беше оттеглил в мълчание две години, използва случая да проговори по повод операцията с Аспарухов пред медиите с интервю по Би Ти Ви.
Западът, което е най-важно, шумно оповести своята твърда съпротива срещу този опит за овладяване на България „по втория начин” и избрания да играе водеща роля в този план Бриго Аспарухов беше принуден да се оттегли на 15 ноември 2003 г. с твърдение, че вече не искал поста.
Руските господари обаче са инвестирали твърде много в България и не се отказват лесно. Днес те повториха операцията, но с десант, а не с открито обявяване на война. И както виждаме, успяха, защото петата им колона е утъпкала с маршировката си площадката за кацане.
Може да е съвпадение, но е символично, че точно преди 14 години България спря десанта на руски специални части на летище Слатина край Прищина, с който Русия се опитваше да обезсмисли рекапитулацията от капитулацията на нейния съюзник Милошевич в Сърбия във войната му в Югославия. Онзи ход на правителството на България заведе страната ни в НАТО ( и дори в ЕС, за което явно не беше готова) и доведе в София благодарните Тони Блеър и Бил Клинтън.
Днес Русия взе реванш с демонстрацията на сила, трупана за блицкрига срещу самата България.
Западът обаче ни дължи един жест за риска, който поехме през юни 1999 г., и от това, дали ще го направи, ще зависи в голяма степен и отношението на много българи към прозападната ни ориентация. Ако ще губим България, то поне да е ясно какво да добавим към самобичуването за собствената ни вина, каквато несъмнено имаме.
Ако не ни покажат своята солидарност в този момент, ще смятаме, че са ни „отписали” за пореден път.
