неделя, 22 февруари 2015 г.

Приказка за китайският цар Рузваншад

В Китай царуваше някога един млад цар, на име Рузваншад. Когато не беше зает с държавните си дела, той прекарваше цялото си свободно време в лов. Един ден, когато се беше отдал на любимото си занимание, той се поотдалечи малко от свитата си. Изведнъж съзря наблизо да подтичва една бяла сърна с червени и ситни петна.


Сърната имаше на краката си златни гривни, а на гърба ѝ имаше покривка със сребърна бродерия.

Младият цар не можа да устои на изкушението да я докосне и се спусна след нея с всички сили. Но сърната побягна толкова бързо, че след миг Рузваншад се оказа само в праха, вдигнат от копитата ѝ. Върна се при свитата си недоволен, но се закле пред себе си да претърси цялата гора, докато не я намери. 

На следващият ден, тъкмо бе навлязъл в гората, когато отново я зърна полулегнала до брега на едно езеро. Едва се сдържа да не извика от радост, докато опъваше лъка си, но сърната с един невероятно лек скок се хвърли в езерото и за миг изчезна. 

Царят веднага повика везира и свитата си и им заповяда да претърсят езерото. Беше разярен от поредния си неуспех и искаше повече от всичко да хване сърната - жива или мъртва. Търсенето обаче се оказа напразно, нямаше и следа от чудното животно. Тогава упоритият цар каза на везира си:
- Оставаме тук на пост през нощта. Сърната ще помисли, че сме си отишли и ще излезе.
Разбира се, старият везир не се страхуваше да остане на открито през нощта, но се опита да предупреди господаря си:
- Това не е обикновено животно. Тук има нещо нередно, магия някаква май... Мисля, че ще бъде опасно за Вас и че...
- Как смееш да възразяваш на моята заповед? - каза гневно младият владетел. - Добре, всички останали да си тръгват. Ти оставаш тук с мен, до това дърво!
Заповедта беше изпълнена и на брега останаха само те двамата.
- Ще се редуваме, - каза Рузваншад, след като усети, че очите му се затварят. - Аз ще дремна малко, а ти наблюдавай и ако видиш нещо, веднага ме събуди!

Муезин, така се казваше везирът, беше изключително предан на своя господар, но тъй като беше вече в напреднала възраст, не можа дълго да устои на умората.  Дори не усети кога задряма и той.

Разбуди ги шум от фанфари. Пред тях се издигаше разкошен дворец, а през широко отворените прозорци до ушите им достигаха вълшебни гласове на непознат хор.



- Какво означава това? - обърна се царът към Муезин, който слушаше в захлас с отворена уста. - Къде се намираме, къде е езерото? Чий е този дворец и как е възможно да е по-красив от моя?!
- Трябва да е някакъв мираж, игра на въобръжението, господарю. - каза везирът, поклащайки глава. - Този дворец е някаква клопка.
- Да видим! - рече уверено смелият цар. - Колкото повече ме съветваш да бъда благоразумен, толкова повече расте желанието ми да разгадая тази тайна. Следвай ме!

Рузваншад тръгна към двореца и не везира не му оставаше нищо друго, освен да го последва.
Портата на двореца беше отворена и те предпазливо влязоха. Пред очите им се откриваха великолепни зали с подове от китайски порцелан, дивани, покрити със златотканни платове. Онемели от възхита, те достигнаха до вратата на последната зала, където откриха тайната на концерта, който ги беше разбудил.  Там, на златен трон, седеше невероятно красива жена в ослепителни дрехи. Веше подпряла брадичка с ръка и слушаше...Когато царят и везира влязоха, песента секна. Жената на трона трепна и се обърна. Рузваншад бавно достигна средата на залата и любезно поздрави:
- Позволете да Ви се представя. Аз съм царят на Китай. 
И след кратка пауза се чу да казва:
- Никога слънцето не е виждало лице като Вашето. Кажете ми, за бога, коя сте Вие?!

Жената се усмихна и почти шеговито отговори:
- Аз съм сърна, която може да подчинява лъвове и която може да се хвърля в езеро, без да се удави!
- Сега разбирам Вашите свръхестествени способности. Аз съм само един простосмъртен. Но...пленителното Ви лице, не е ли и то само краткотрайна външност? И то ли ще изчезне при следващата прищявка на Вашата фантазия?

- Спокойно, - каза девойката все така усмихната, но трогателно нежна. - Вие сега ме виждате такава, каквато съм в действителност. Заповядайте, бъдете ми гост! Пийте за мое здраве и вкусете нашите ястия. 
Масата вече бе отрупана с всевъзможни лакомства, вина, сокове, плодове.

- А Вие? Вие няма ли да ми правите компания? - попита младият цар без да отмества поглед от девойката.




Тя поклати отрицателно глава:
- Не, аз се храня само с аромата на ястията. Но ще Ви бъда виночерпец. Харесва ли Ви това вино? То е от Шехеристан, островът на Духовете. Там царува моят баща, а аз съм единствената му дъщеря.
- О, Вие сте Фея! - извика царят с широко отворени очи. - Аз съм луд и не мога да повярвам, че го казвам, но...аз съм влюбен във Вас и мисля, че съм Ви обикнал завинаги!

Феята се засмя с глас:
- Завинаги? Това е твърде силна дума за променливото човешко сърце. Не вярвам, че Вашата любов може да трае дълго, но съм склонна да повярвам, че точно сега  ме обичате, защото... е взаимно...
Щом чу тези думи, царят падна на колене пред красивата фея.
- Да, така е, и аз Ви обичам - повтори тя тихо. - И не мога да си обясня как стигнах до там, че да се влюбя в човек. Нашите закони го забраняват, но то...просто се случи.  

Любопитството ме накара да напусна двореца на баща си и да обиколя много страни, в които живеят децата на Адам. И тъкмо когато вече бях решила да се върна на остров Шехерестан, те видях да излизаш на лов. Ти не можеше да ме забележиш, защото аз мога да бъда невидима, когато поискам. Не можех да се откъсна от теб  и за да те отделя от придворните ти, се превърнах в бяла сърна.  Бях трогната от усърдието, с което ме търсеше из езерото и от решението ти да прекараш нощта до брега. Докато вие спяхте, аз заповядах да бъде издигнат този дворец, за да мога да ви приема в него.

Царят, който беше онемял от радост, се канеше да ѝ отговори, но точно в този момент в залата влезе друга девойка, която приличаше на придворна. Щом видя черните ѝ дрехи и съкрушеното ѝ лице, феята се изплаши.
- Какво има, Мая? - извика тя, - каква тъжна вест ми носиш? Нещо за баща ми ли?!

Мая замълча и след дълга въздишка каза:
- Макар че духовете живеят по-дълго от хората, те също като тях са смъртни. Вчера баща Ви напусна Земята. Вашите поданици имат нужда от Вас, княгиньо Шехеристани. Вашето присъствие е крайно необходимо там в този момент.

Шехеристани заплака, обвзета от двойна скръб. Безкрайно обичаше баща си и в същото време разбираше, че се налага да се раздели с този, който бе заел специално място в сърцето ѝ. Обърна се към Рузваншад и му протегна ръката си. 
- Трябва да те напусна княже, но те уверявам, че пак ще се видим. Ако наистина ме обичаш и все още ме искаш, ще се оженим.
Едва изрекла тези думи, тя изчезна. Царят и везира му се озоваха в пълен мрак и скоро осъзнаха, че се намират до дървото, на брега на езерото. Младият цар напразно продължаваше да се оглежда с отчаян поглед.


- Знаех си, - извика Муезин, - станахме жертва на магия, Господарю, знаех си! Тази жена сигурно е вещица, превърнала се в младо, хубаво момиче, за да може по-лесно да Ви замае главата. Повярвайте ми, трябва незабавно да се махнем от  това прокълнато място. Страхувам се за Вас!
- Да вървим, - каза с въздишка Рузваншад. - Но не мога да повярвам, Муезин, че Шехеристани е скроила някакъв зъл план срещу мен. Очите ѝ казват, че има добро сърце.

Утрото вече настъпваше, когато двамата отново влязоха в столицата. Единственото, което Рузваншад искаше бе отново да види тази, която го напусна. През следващите дни той се остави да бъде погълнат от мисли за нея. 
Минаха месеци. Единственото развлечение на царя беше ловът и той продължаваше да ходи само в онази гора, където бе видял бялата сърна. Везирът положи всички усилия да го разсее, но  напразно, нищо не помагаше. Рузваншад ходеше наистина като омагьосан. 

Една сутрин, докато придворните очакваха обичайният поздрав за добро утро от царя, вместо това им съобщиха да си вървят. Нещо непредвидено се беше случило на Негово Величество, което го възпрепятстваше да се появи. Придворните се развикаха недоволно, искаха обяснение.  Наложи се везирът да ги посрещне със зачервени от плач очи.
- Трудно ми е да обясня нещо, което и за мен самият е необяснимо. - каза той. - Снощи, след като разпусна офицерите си, царят се оттегли в спалнята си. От тогава от него няма никаква следа. Претърсихме целият дворец и околностите, нищо... Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме на чудо и да очакваме завръщането му, ако въобще все още е жив!
Народът потъна в дълбока скръб. Патрули бяха разпратени по всички краища на страната, но търсенето си остана безрезултатно. След около седмица време вече бяха загубили и последната си надежда.

Докато поданиците му тъгуваха, Рузваншад беше на върха на щастието на остров Шехеристан, където беше пренесен по заповед на Шехеристани. След като бе провъзгласена за царица, тя прекара вървите месеци в грижи по царството си. Но не забрави дадената пред царя на Китай дума и обещанието си да се омъжи за него. Беше взаимно и той ѝ остана верен. Ето защо, тя събра първенците в царството на Духовете и им каза:
- Когато ми положихте короната, вие до един се заклехте да ми се подчинявате. Ето сега моята воля: ще се омъжа за цар Рузваншад и се надявам вие всички до един също да го приемете за свой господар. 
- Но, макар и да е цар сега, той си остава човек, дете, - каза един побелял Дух,- и ще трябва да се подчинява на нашите закони. Как мислите, дали ще съумее?
- Не се притеснявайте за това, - отговори Шехеристани, - аз ще му разясня задълженията му към нашия народ.

След като получи съгласието на съветниците си, Шехеристани заповяда да доведат царя на Китай в нейния задмосрки дворец.
Удивлението на Рузваншад беше неописуемо, когато се събуди и до себе си видя жената на своите мечти. 
Към края на церемонията по венчавката, Шехеристани се приближи към съпруга си и му каза:
- Скъпи, трябва да ми обещаеш нещо. Необходимо е да го направиш в името на общото ни щастие. Също толкова важно е и да го изпълниш точно, защото ако не го изпълниш, ще страдаме и двамата.
- За теб съм готов на всичко, Говори, кажи ми за какво става дума? - без да се колебае отговори младият цар.

- Добре...ние духовете, не приличаме в постъпките си на вас, хората, - започна Шехерестани. Имаме различни и особени  на пръв поглед закони и нрави. Ако наистина възнамеряваш съвместният ни живот да продължи дълго, трябва да се закълнеш пред мен, че моите желания ще бъдат и твои, и че ти никога няма да ме упрекнеш , каквото и да правя пред теб. Впрочем запомни, че духовете не вършат нищо неразумно, и всичките ми постъпки, колкото и чужди и странни да ти се струват, имат своето обяснение. 
- О, царице моя! Можеш да разчиташ на мен. Готов съм да положа каквато искаш клетва и обещавам да приема всичко безпрекословно.

Шехеристани сияеше и благодари на царя с най-нежния си поглед и като го хвана за ръка, поведе го към трона и даде знак на придворните си да започнат веселията.


Празненствата по случай царската сватба продължиха дълго. Рузваншад бе така опиянен от щастие, че скоро забрави и своята страна, и своя народ.  Гледаше на живота през розови очила. Така в съвършено щастие измина една година. Тогава радостта на на царя се удвои, роди му се син, красив като слънцето. Царят беше на лов, когато получи новината. Метна се на коня си и запрепуска към двореца, за да види първородната си рожба. 

Това се случи през зимата. Шехеристани беше седнала край камината и държеше детето в ръцете си.


Щом влезе при тях, Рузваншад си помисли, че едва ли на света може да има по-мила картина от тази. Тя му подаде детето и нежно му се усмихна. Рузваншад пое малкият принц много внимателно, толкова крехък бе той. Нежно го прегърна, без да откъсва поглед от малкото му личице.
- Видя ли го добре, господарю? - попита царицата.
- Колко е красив! - успя най-сетне да прошепне царят с просълзени от щастие очи и също така нежно подаде бебето на майка му.
- Ако ти си щастлив, - продължи Шехеристани, - и аз съм щастлива.
И като пое в ръцете си малкият принц, тя го хвърли в огъня.

Рузваншад подскочи от ужас. Погледна към камината, но огънят беше вече изчезнал заедно с детето. Застина като вкаменен, а Шехеристани се усмихваше спокойно. Царят бавно отвърна глава, беше сломен и сърцето му се разкъсваше от мъка, но той си спомни обещанието, което беше дал на царицата, замълча и се оттегли в кабинета си. Там се отдаде на своята скръб и дълго време не можа да се успокои. "Аз не бива да се противопоставям, - си каза той, - заклех се, че няма да го правя. Това, което тя направи, е непростимо жестоко и ми се иска да вярвам, че както тя ми каза, тази ѝ постъпка си има своята причина". Не каза нищо на съпругата си, макар да имаше нужда от някакво обяснение. Върху щастието му обаче вече беше легнала сянка и нежността на любимата жена не можа да заличи ужасния спомен.

След още една година им се роди дъщеря. Тя беше още по-красива. Нарекоха я Фатима. Всички духове от острова отпразнуваха нейното раждане. Три дни продължиха тържествата, а Рузваншад беше най-гордият баща на света. Не спираше да я гледа и прегръща. Покрай нея той беше на път да позабрави какво се случи със синът му. Оказа се обаче, че и този път радостта му няма да трае дълго.Няколко дни след раждането на мъничката принцеса, в двореца се появи голямо бяло куче, което започна да дỳши по всички ъгли със зинала уста. Когато Шехеристани го видя, повика го до себе си и му прошепна:
- Ела тук, моето кученце. Вземи това момиченце заедно с люлката му!


Случи се така, че Рузваншад присъстваше на тази сцена и преди още да може да си даде сметка за това, което става, животното послушно се приближи до люлката, захапа я с уста и избяга заедно с детето. Царят едва се сдържа да не извика от отчаяние, но Шехеристани го погледна многозначително. Той отново си спомни за обещанието и с последни сили успя да подтисне страданието си, докато остане сам. Очите му не пресъхваха от сълзи, а дълбоко в себе си той вече проклинаше таз коравосърдечна жена. "Сигурно, - си мислеше той сломен, - такъв е законът на духовете: те могат да се женят за хора, но деца от такъв брак не бива да останат живи. Вероятно това е причината...Нямам право да съдя Шехеристани, но как да говоря с нея оттук нататък, как да я погледна?! Ако устата ми мълчи, очите ми ще крещят от омраза към тези варварски закони. Не мога да понеса да живея повече на този остров". 

И Рузваншад реши. Той обичаше жена си, но бе невъзможно да живее с мисълта за случилото се и още на следващия ден ѝ съобщи, че си заминава.
- Имам нужда да видя народа си, - каза той, - а и те вероятно имат нужда от мен.
- Да бъде както си пожелал, Господарю, - отговори Шехеристани, - твоето присъствие в държавата ти и без това е крайно необходимо на този етап. Моголите сбират огромна армия, за да ви нападнат. Върви да защитиш царството си. Аз ще дойда по някое време да те видя.
Едва изрекла тези думи, тя се обърна към един дух от свитата си и му заповяда:
- Пренесете веднага царят в двореца му в Китай!

За част от мига Рузваншад се намери в стаята си, легнал на сòфата си, където  обикновено прекарваше следобедната си почивка.
Като видя тъй внезапно появилият се цар, Муезин подскочи като попарен:
- Ах, Господарю!!! Сънувам ли? Наистина ли това сте Вие? Значи небето е чуло най-после молбите ми. - И започна  бързо да разказва. - По време на Вашето отсъствие държавата управлявах аз. Вашите поданици, загубили всяка надежда, че ще се върнете, ме натовариха с тази отговорност. Но кажете, какво стана, къде бяхте Вие през всичкото това време?

Рузваншад разказа по-голямата част от случилото се на своя верен везир и му съобщи за голямата опасност от страна на моголите. 
- Върнах се, за да защитя народа си и да...
Но той не довърши. Въпреки доверието си към Муезин, някак не пожела да сподели най-тежката си мъка дори с него. В това време всички висши офицери вече бяха на крак. Рузваншад започна да дава енергични разпореждания и се остави да бъде изцяло погълнат  от държавническите си грижи. 

За една нощ войските се събраха в столицата. Войниците бяха обхванати от силно въодушевление и готовност да защитят царството си. Нашествието на моголите, вместо да всее паника, бе посрещнато спокойно и организирано.  След като подготовката приключи, Рузваншад се качи на бойния си кон и извика:
- Напред срещу врага!



Излизането на войските беше пищно. Царският кон стъпваше по цветя, след армията се движеше верига от камили, натоварени с провизии. Службата по продоволствието беше организирана от везир на име Велѝ. Прехраната на войската беше от първостепенна важност. Цяло стадо товарни животни носеха и пълни с вино бъчви.

Когато достигнаха до една широка равнина, Рузваншад реши да спрат там да дочакат моголите. Разчиташе особено на своята кавалерия. Щом изградиха лагера, той заповяда животните да бъдат разтоварени. Точно след издаване на заповедта, вниманието му бе привлечено от един голям облак прах. От него се показаха паланкини* , охранявани от многобройни въоръжени конници. От един от тези паланкини слезе царицата, жената на Рузваншад. В момента, в който я видя, той възкликна от радост, но веднага след това онези спомени свиха сърцето му и той се приближи към нея със смесени чувства на възторг и страх. Шехеристани се усмихна нежно на съпруга си и каза:
- Виждам, че идвам точно навреме.


После подаде знак на своите гвардейци, които се спуснаха към разтоварените провизии и започнаха да ги унищожават: пробиха бъчвите, разбиха сандъците, разпориха и  разкъсаха чувалите и изпотъпкаха сухарите, ориза и брашното.
Рузваншад стоеше като вкаменен...

Муезин започна да си скубе брадата от отчаяние. Велѝ, разярен, крещеше на войниците да защитят провизиите си. Но докато войниците се окопитят, всичко наоколо беше тотално унищожено. А царицата спокойно  се обърна и тръгна към паланкина си. Тъкмо да се качи в него, царят най-сетне се окопити  и се спусна гневно към нея:
- Какво ти става, жено? Не ти ли бяха достатъчни моите бащински страдания, та сега посягаш и на царството ми? Проклинам денят, в който те видях, проклет да е деня, в който  ти плени сърцето ми, за да го разбиеш след това! Твоята жестокост причини смъртта на децата ми, а сега погубва и народа ми. Сега как ще изхраня войската си? Нали така всички ще измрат от глад, как можа да ми сториш това?!

- О, колко съжалявам!... - изрече просото Шехеристани и от очите и се търкулнаха две едри сълзи. 
Тези сълзи, първите нейни сълзи, уталожиха малко гнева му. Той за пръв път я виждаше да плаче.
- Малко е късно да се разкайваш, - каза той. Сълзите ти не са в състояние да поправят стореното зло. Ще загубя царството си така, както загубих и децата си. Само не разбирам, какво толкова сторих, за да ми причиняваш всичко това?
Царицата продължаваше да плаче. Най сетне успя да поеме дълбоко дъх и да каже:
-Нима не разбираш, царю? Аз плача за нашата раздяла. Сега трябва да те напусна, защото въпреки клетвата си, ти ме упрекна, осъди моите постъпки. Законът на духовете е строг и аз трябва да го спазя.


- Да ме напуснеш? - недоумяваше царят.
- Да, ти очевидно се усъмни в мен. Мислиш, че съм хвърлила синът ни в огъня? А това е измама за твоите човешки очи. Аз само предадох детето ни в ръцете на неговите възпитатели, които ще го подготвят да бъде достоен наследник. Кучето, което отнесе нашата прекрасна Балкис е фея, която ще ѝ предаде всички знания и умения, необходими за една принцеса на духовете. Аз доведох тук нашите деца днес, за да ги прегърнеш. Виж колко са пораснали...

Рузваншад беше объркан, но нададе вик на безумна радост. Децата излязоха от паланкина и се хвърлиха в обятията му. Замаяният цар целуна розовите им бузки и се обърна отново към жена си:
- Царице моя, - каза той развълнувано, - прости ми, че се усъмних в мъдростта ти. Заради щастието, което сега ми поднасяш, аз ти прощавам греха, който направи, като унищожи провизиите на войските ми. Аз...
Шехеристани го прекъсна:
- Няма какво да ми прощаваш! Аз спасих армията ти, човече! Погледни твоят везир Велѝ как трепери сега, след като беше толкова разярен преди малко. Той е получил сто хиляди мери от царя на моголите, за да отрови храната и питиетата на твоята войска.
- Да отрови?! - царят звучеше ужасèн.
- Да! Повикай го тук и сам се увери в това!

Рузваншад направи знак на Велѝ да се приближи. Везирът бе силно пребледнял, въпреки намерението му да изглежда спокоен.
- Научих, че си се опитал да отровиш армията ми, Велѝ. Вярно ли е това? - извика царят разгневен.
- Аз?! - каза Велѝ с престорена невинност. - Аз, който съм Ви толкова предан? Каква е тази басня? Кой Ви наговори тези измислици?
 Царицата се наведе, взе напососки едно ненапълно разсипана делва и един чувал, в който беше останало малко ориз и каза:
- Заповядай му да пие от този нектар и да хапне от ориза!
Велѝ пребледня още повече и отговори:
- Сега не съм гладен!
- Добре, пийни тогава малко от това вино! - каза царицата.
- Не ми се пие! - прошепна все по-колебливо везирът.
- Заповядвам ти да пиеш! - извика Рузваншад, който като видя как трепери везирът, вече не се и съмняваше във вината му. - Пий или ще заповядам на оръженосеца ми да ти отсече главата!


В очите на везира се четеше ужас. Той бавно протегна ръка към делвата и я поднесе към устата си. Едва докоснало устните му, винoто подейства на секундата и той се строполи безжизнен на земята.

- О, скъпа, - обърна се към съпругата си царят, - ти спаси живота на всички ни! Не знам как да ти се отблагодаря! Зная, че ще загубим битката, защото нямаме провизии. Войската ми ще гладува, но...
- Не, - каза Шехеристани с все същия тъжен глас, - войската няма да гладува, защото врагът ви е запасен с двойно колочество провизии. И той е съвсем близо до нас, макар вие да не подозирате това. Атакувайте още тази нощ, разбийте ги и вземете провизиите им. Чувате ли този шум, наподобяващ далечна гръмотевица? Това са те - моголските войски. Вървете на бой! Вие ще победите!

Царят, окуражен от своята съпруга, целуна за последн път децата си, скочи на коня си и поведе офицерите си. 
- Напред към врага!


В същият момент на хоризонта се показа гора от неприятелски копия. Царят застана начело на конниците и се впуснаха в атака. Моголите бяха храбри войници, но не устояха на устрема на Рузваншад и неговата армия. След няколко часа полето бе осеяно с поразените врагове, а посраменият моголски цар бягаше някъде далеч с малка група негови офицери, успели случайно да се спасят. Царят на Китай се спусна към Шехеристани, която, застанала неподвижно до своя паланкин, през цялото време наблюдаваше сражението.

- Ние победихме благодарение на теб, скъпа. - извика Рузваншад, опиянен от радост. - Моля те, прости моите обидни съмнения. Това никога повече няма да се повтори! Всяка твоя дума ще бъде за мен закон...
- Сбогом, царю. - отговори Шехеристани, въздъхвайки и отдръпвайки ръцете си от ръцете на своя съпруг. Вече ти обясних, ти по своя вина ме загуби, загуби и децата си. Такъв е законът! И това е нашата последна среща!
- Но това е невъзможно! - почти проплака царят и обхвана Шехеристани в обятията си. - Нищо вече неможе да ни раздели. Никому не яе позволя да ви отнеме от мен!
- Сбогом! - повтори разплакана царицата.


И в същият миг Шехеристани, принцовете, гвардейците и паланкините изчезнаха по необясним начин....

Царят нададе отчаян вик. Веднага при него изтича Муезин.
- Аз съм прокълнат! - стенеше царя.- Сам разруших семейството си. По своя вина! По своя вина!
- Успокойте се, Господарю, - каза Муезин, опитвайки се да утеши Рузваншад, - Помислете за войската, за царството. Огледайте се , вижте каква богата плячка взехме. При бягството си моголският цар изостави цялото си съкровище. В неговите каси има толкова злато, че ще можем не само да платим заплатите на войниците, но и да зарадваме народа, като опростим данъците за много години напред. Вашите поданици ще Ви благославят. Вие сте велик цар!
- Защо ми е всичко това?! - пак простена Рузваншад, без да се срамува от сълзите си. - Не искам да съм цар. Ти ще се грижиш за всичко от днес нататък, царувай вместо мен. Аз не  искам да мисля за друго, освен за едно. Че можех да имам всичкото щастие на света и че с такава лека ръка загубих всичко - и любимата жена, и децата си. Загубих ги по своя вина!

Отчаянието на царя беше толкова голямо, че Муезин, въпреки всичките си усилия, не можа да го успокои и да го върне начело на войската. И царят-победител се завърна в столицата помръкнал,  скрит зад завесите на носилката си. Дълбоко опечалена беше и цялата армия. Самият Муезин, който сега я предвождаше, беше сломен от скръбта на своя любим господар. При вида на тъжното му лице стихваха възторжените  викове  и  на тълпата, която ги посрещаше. 

Щом се завърна в двореца си, Рузваншад се затвори в своя апартамент. Заповяда да спуснат всички завеси, за да не вижда вече нито слънцето, нито синьото небе, нито зеленината в градините, нито величествените очертания на планините. Искаше да остане сам със скръбта си. В стаята не пускаше нито придворните си, нито офицерите. Само Муезин и немите слуги, които безшумно преминаваха през залите, имаха право да доближават съкрушения монарх.

Натъжи се и целият град, смехът и песните около двореца бяха забранени. Въпреки че везирът съумяваше да замести достойно своя господар, над целия град бе легнала траурна покривка.

 

 Така изминаха десет дълги години. Рузваншад беше неутешим, мъката го топеше с всеки изминал ден. Държавните дела не го интересуваха. Той търсеше Муезин само за да  поговори с него за жена си и децата си. Напразни се оказаха всички усилия на везира да разсее тази тъга и накрая той изгуби надежда, че няга отново ще го види такъв, какъвто беше.


Дойде и оня ден, в който цялата тази мъка го прекърши окончателно. Царят беше на смъртно легло. Оставаха му броени часове. Блед, измършавял, той изплакаваше последните си сълзи. Внезапно в стаята се чу лек шум - появи се Шехеристани. Тя се спусна към съпруга си и топло го прегърна.
- Нашите страдания свършиха, скъпи! Законът на духовете ме отдели от теб за десет години. Цели десет дълги години! Ах, царю мой, аз ти казах тогава "сбогом", защото никога не бих повярвала, че децата на Адам са способни на вярност и трайна любов. Но ти доказа точно обратното, остана ми верен, а това означава, че аз не съм познавала достатъчно добре мъжкото сърце. Ето и нашите деца ни, и те са тук. Повече никога няма да се разделяме.

Всички тези думи, прекъсвани от нежни топли целувки, сякаш възкресиха царя. Видът на двете му деца окончателно го върна към живота. Прозорците бяха отворени и оттам нахлу свеж въздух и светлина. Рузваншад свика придворните си, начело с Муезин, а след час вече целият град празнуваше, сякаш бе възкръснал заедно с царя. Цял месец празнува китайският народ щастието на своя господар и оттогава  никъде не е имало по-щастливо царство от това, на Рузваншад.



Източник: http://hadzapi.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/12/30/prikazka-za-kitaiskiia-car-ruzvanshat.874766