Един български писател от Париж подкрепя кмета на Малко Търново
Димо Райков
Странджа умира…
Това го видях с очите си и усетих със сърцето си за последно миналото лято. Да ви кажа ли как се чувствах тогава. Само това ще спомена - аз съм един от тези, които като ученици посаждахме фиданките на днешните странджански дървета, превърнати сега в трупи и натоварени в камионите с курс към пристанището…
Бих искал, препубликувайки този своеобразен “вик” на кмета на Малко Търново, моето родно градче, сърцето на чудната планина Странджа, да се обърна преди всичко към тези синковци-”патриоти” в България, които все ни обвиняват нас, емигрантите, че сме предатели, понеже сме напуснали страната си, непонасящи вече да виждаме ежедневно как се вършат престъпления спрямо нея.
Едно от тези престъпления-”убийства” е изсичането на България, в случая на чаровната Странджа…
Бих искал тези тарикати-политици, дошли преди няколко месеца на власт с изричното “размахване”,че те, и само те, ще променят нещата в България, ще изкоренят злото, което души моя народ вече 25 години, да прочетат тези думи на един млад човек, “хванат” от статуквото в живота български и удрящ главата си в Стената. Във вечната и непробиваема стена на българското кланово общество, където царства - и за “сини”, и за “червени”, и за “зелени”, и за “пембени”,и за “оранжеви”, и за “жълти”, за всички тези алчни люде с каменни сълца, единствено блясъкът на оня презрян иначе от тях на думи метал.
Обръщам се и към тези, които скочиха като един и препълниха форума с “възмущение” срещу бежанците, които те наричаха “терористи”. Нека сега да видят една от истинските опасности за своята, за нашата Странджа. Ха да видим дали сега ще бъдат така войнствено настроени, след като нямат заповед от своите партийни гурута.
Обръщам се и към своите съграждани и земляци, които в тези дни са заети да търсят, някои от тях и да гонят бежанците деца и жени, да ги предават на командированите служители на армията,дошли по границата, да чуят тези думи на своя кмет и да се замислят наистина къде е “врагът”,къде е истинският враг на тяхната планина, а на самите тях…
И тези престъпници трябва да застанат пред народа! Те трябва да получат заслуженото за стореното от тях! Не трябва да има анонимност за престъпниците, така е в нормалните страни, така трябва да бъде и унас. Но ще бъде ли?
През това лято видях картина, която наистина смръзва кръвта. Видях с очите и сърцето си на човек, роден тук, в центъра на Странджа, една разплакана планина-хубавица, бедна, но все още топла, все още запазила своята красота и нега, но в капана на човешката греховна страст за …парички!
Моята планина, за която съм писал толкова много и с такава обич, сега бе прорязана от пътеките на злото, тоест от гумите на грамадните туловища на камионите,препълнени с току-що отрязани трупи…
Но онова, което ме изуми, бе преди всичко примирението, изтръпналостта на моите странджанци, особено на тези, които все още живеят в нея. Почти никой не реагира, когато аз подемах разговор на тази тема, когато ги питах - но нима ще оставим всичко така да продължава?
Мълчаха, глухо мълчаха, както само българин може да мълчи. Само понякога скришом, под ъгъл, нали знаете нашия странджански “ъгъл”, поглеждаха встрани. Да не би някой началник, някой от Там, от Софията или Бургас, да чуе “скверните” мои критични слова и те да си имат след това проблеми…
Само един-двама, и то доста близки мои, прошепнаха - лесно ти е на теб, Димо, ама нас тук питаш ли ни, нищо не може да се направи с българската дървена мафия!
Хайде сега да видим! Дали наистина нищо не може да се направи? Дали този живот трябва да се изживее все на колене. Или поне един път да се опитаме да се… изправим… Ето, един кмет, един млад човек “изока” - високо, ясно! Кой ще го последва? Кой ще “изока” още?
Народе…
Странджа си отива. Странджа умира и от красавица се превръща в старица, която вече преминава в отвъдното…
За себе си съм много огорчен, много тъжен. Защото аз бях един от първите пишещи, които въздигнахме глас преди доста години срещу обезлюдяването на Странджа и тогавашните ми колеги от вестник “Народна младеж”, например, Христо Троански, Маргарита Петринска и други ще кажат колко мои текстове за Странджа помогнаха за онова прословуто постановление №22 срещу тогавашната “смърт” на планината ни. Каквото можахме, като млади журналисти и писатели, направихме в ония условия на онова общество.
И ето, сега пак се извисява глас от недрата, от корена на “събитията” - представяте ли си какво значи това - сам кметът на един район да надигне глас…Значи ножът е опрял о кокала! Нека да застанем зад този призив. Без партизанщина, без самоизтъкване!
Просто да застанем зад Илиян Янчев - всички българи, но и техните приятели, защото Странджа има толкова приятели от цял свят.
Аз съм Странджа!
А вие?
Илиян Янчев
Скъпи приятели,
Ето това е Странджа!
Странджа от Визица, през Граматиково, до пътя към ГКПП- Малко Търново!
Нашата планина - красивата и уютната.
Публикувам това с молба. Бъдете с мен в тази битка! Трябва да спасим поне това, което е останало!
Пред очите ми тирове, претоварени с 10-15 тона над допустимото разбиват пътищата от републиканската и четвъртокласната общинска пътна мрежа. Пътища, водещи до туристически обекти, до най-стойностното ни наследство, нашата гордост - културната история, водещи до селата, до параклисите, до реките…
Запознах с този проблем новия Областен управител на област Бургас г-н Вълчо Чолаков, получих от него очакваната подкрепа, но се нуждая и от вашата.
Знам, че парите управляват света, но позицията ни към тях не бива да бъде еднаква.
Доходоносния бизнес с продажбата на дървесина днес вече се превръща в злоупотреба със земята ни, с хората, останали да живеят тук, с онези, вложили своите средства в развиване на туризъм, с мен, с вас. С всички.
Нуждая се от помощ.
Нека заедно се преборим!
От страницата на Димо Райков
