Непрекъснато се вглеждам в хората. Не ги гледам втренчено. Не ги изучавам с поглед… изучавам ги с ума си. Както знаете смятам, че светът на всеки от нас е отражениение на това, което сме. Убедих се, че хората, които срещам, в повечето случаи са това, което съм аз. Дават ми възможност да се видя отстрани. Чрез тях имам възможността да открия вътрешните си маски; слабостите, които съм облякла в отричане; страховете, които съм покрила с отчуждение.
Отделям достатъчно внимание на всеки и му отреждам място в живота си. Колкото повече се питам защо срещам дадени хора и какво е общото помежду ни, каква е ролята им и какво се опитват да ми покажат, толкова по-лесно ми става да откривам, коя част от мен отразяват. Признавам си, че в началото беше „съкрушително” да призная пред себе си, че притежавам част от образа на човека срещу мен, който в действителност не харесвам.
С времето разбрах, че няма нищо лошо в това да си заобиколен не само от хора, които да отразяват хубавите ти страни, но да срещаш и такива, които да отразяват негативното у теб. Само така можеш да го огледаш по-добре отстрани и после да го промениш. Все пак винаги е по-лесно да даваш съвети на другите, когато си страничен наблюдател, отколкото, когато си главния герой. По същия начин, винаги е по-лесно да намериш „лек” за слабостите си, когато имаш поглед над тях, в образа на отсрещния.
Колкото повече виждам слабостите си у другите, толкова повече работя над тях и респективно толкова по-хубави хора започвам да срещам, защото вече притежавам по-малко от отрицателното.
Понякога обаче съм изключително озадачена. Гледам човека срещу мен и се чудя как е възможно той да е част от живота ми. Опитвам се да съм максимално честна пред себе си и откровено да си призная какви черти от характера на този „нежелан гост” притежавам… за да си обясня присъствието му. Но не се получава. Той наистина е моята противоположност. Какво прави на моя път?
Привидно само ми се пречка. Опитва се да ме обезкуражава, съди, натъжава, отхвърля. Труден човек, който май се опитва да направи живота ми невъзможен?
Или пък всъщност не. След последната си среща с един такъв човек, си дадох сметка, че всеки един от нас има нужда от трудни хора в живота си. Хора, които да ни предизвикват и да ни изкарват извън зоната на комфорта. Защото, когато сме заобиколени от хора, в чието присъствие изпитваме истинска споделеност и приемане, рядко сме достатъчно мотивирани да вървим нагоре и да се развиваме. Все пак те ни приемат такива, каквито сме. Но въпреки всичко трябва да се стремим всеки ден да бъдем по-добри от вчера. Всяка вечер да си лягаме със знанието, че сме направили себе си и света малко по-хубав и по-истински.
Силата в живота идва, когато ти стане комфортно да си извън границата на комфорта си. Когато осъзнаеш, че колкото повече предизвикваш себе си и колкото повече се подвизаваш в зоната на несигурното, чуждото, новото, непознатото, толкова по-голяма ще става зоната ти на приемственост, на сигурност, на познание.
Затова макар и да не виждам себе си в част от трудните хора в живота ми, аз не им се сърдя, че ги срещам. Не се съпротивлявам на присъствието им, защото знам, че те са един от основните „двигатели” на моя растеж.
Трудните хора са тези, които ме връщат на земята, тогава, когато се помисля за нещо и забравя, че пред мен все още седи дълъг, неотъпкан път, който имам да извървя.
Трудните хора са тези, които ме предизвикват да изляза от рамката на примирението, което се е превърнало в норма на поведение.
Трудните хора са тези, които ми помагат да видя наситения образ на отрицанието, което обрисуват със собственото си присъствие, за да изградят у мен противоположните положителни качества, които да ми помагат да живея с по-голяма лекота. Учат ме на толерантност, търпение, сила, вяра в собствените си възможности, надежда, смелост,приемане.
Никой не ме е научил на повече, от това, на което ме научиха трудните хора. Никой не ми е помогнал да стана по-силна, отколкото трудните хора, които „удариха” всяка една от слабостите ми, за да ме заболи, да ги извадят наяве и да привлекат вниманието ми към тях… за да ги превърна в сила и предимство.
Затова вече не се съпротивлявам на присъствието им. Винаги, когато изпитвам негодувание към тях, си припомням, че вероятно и аз съм трудния човек в нечии друг живот. Дори в момента се сещам за хора, които често влудявам, ядосвам или на моменти осъждам.
Понякога всичко, което остава е надеждата, че и те не ми се сърдят, а се радват, че ме има…
…за да ги предизвиквам и да им помагам да открият себе си и силата си!
Една снимка от вчера 
Благодаря ви, че споделяте тази статия чрез бутоните отдолу. Нека стигне до повече хора, като нас- такива, които имат нужда да знаят, че имат съмишленици в живота и подкрепа- макар и виртуално!
