Чертков е потомствен дворянин, националното му самочувствие расте, особено след войната от 1812 г. От 1822 г. Чертков започва да се занимава с история. Посещава Италия и първи осъзнава, че славяните трябва да получат старина, т.е. „удревление”. Ето защо започва да ги търси преди VІ в. от н.е., откогато са първите сведения в изворите за тях.
Чертков е основател на теорията, че траките са славяни. Той разработва идеята, че изселени на север от Дунав до Балтийско море траки, са бъдещите славяни („Очеркъ древнейшей исторiи прото-словенъ”. Москва, 1851; «О переселении Фракийских племён за Дунай и далее на север, к Балтийскому морю, и к нам на Русь»).
За българската история, която трябва да мине под сянката на славянството, Чертков е като Макиавели на запад. Това е човекът, който първи представя старобългарския превод на „Манасиевата хроника” с добавките на българския преводач, но като истински „сив кардинал” на панславянството, Чертков не се колебае да излъже, че българите не били „многочислени” и че славяните ги претопили. Оттогава насетне тази лъжа на Чертков се повтаря във всяка книга по славянска история, независимо, че старобългарския преводач през ХІV в. е написал точно обратното, а именно че българите са били…”многочислени”.
«О переводе Манассииной летописи на славянский язык, с очерком истории болгар, доведенной до XII века» (М., 1842).
„Болгаре, о которых говорит переписчик Манассиевой летописи, при первом переходе их за Дунай, не были еще Словенами. Они прямо пришли с берегов Волги и принадлежали к племени Гуннов (45). Болгаре превратились в Словен только тогда, как поселились в Мисии и других землях, населенными Словенами, точно также, как руссы смешались со Словенами жившими в России. 2. Словене с незапамятных времен обитали по обеим берегам Дуная, в Дакии, Мисии, Фракии, Македонии, Иллирии, и проч. и едва-ли еще не при Македонских царях и владычестве римлян, которым они известны были под общим именем Иллирийцев, Македонян, Фракийцев, Мисян и проч., как это можно доказать названиями многих мест, хотя изуродованными Греческими и римскими писателями (46) 3. Византийцы нигде неговорят о пришествии Словен и водворении их, вместе с болгарами, в VI веке, в Миссии. Греческие летописцы напротив того упоминают только о дозволении (при Константине Погонате) одной Болгарской орде поселится в Мисии, именно в том самом месте, где, как они сами говорят, жило уже давно по семь поколений Словенских. Эта Болгарская орда, после дальнего перехода от Волги и многих сражений и потерь, не могла быть многочисленна.Болгарское царство сделалось могущественным только по присоединении всех Словенских народов к поселившимся в Мисии Волжским Болгарам и простиралась, в блестящую эпоху своего существования, от Черного моря до Адриатического и от Дуная до Греции и почти до Византии. Оно было могущественное царство Словен южных…”
А ето какво пише старобългарският преводач на Манасиевата хроника в своята приписка:
„При Константин Брадати стана шестият вселенски събор. При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно” (Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144).
В „Манасиевата хроника” старобългарският преводач пише, че българите са били „многочислени”, но Чертков лъже, че тук става дума за орда: „Эта Болгарская орда, после дальнего перехода от Волги и многих сражений и потерь, не могла быть многочисленна.”
От 1842 г. досега нещо променило ли се е? Кой е виновен? Руските панслависти? Не, виновни са онези, наричащи се „български историци” и Министерството на образованието, което трябва да промени учебниците по история!
Не само в Манасиевата хроника, има и други извори за "многочислени" българи през 680 г. Българите, както пишат източниците, са били „като пясъка в морето“ (хазарско-еврейската кореспонденция от Х в., която визира българите в края на VІІ в.), „безчислено множество“ („Римска история“ (кн.2, 2). Никифор Григора).
