Мене слушайте: мъжете са като свраките. Видят ли нещо лъскаво – сън не спят дорде не го приберат в гнездото си. Затуй хубава мома лесно се омъжва и такива едно време сами не оставаха. Туй е, защото и мъжкият акъл е колкото у свраките. Не разбират борсуците му с борсуци, че хубавата жена е като славея – всеки се радва на песните му, ама и славеят радост докача, че за него всички порти са отворени.
Много живях и знам, че да свъртиш дом и челяд не ти трябва славей, ами кокошка на масата. И още: на едни жени им е дадена хубостта, а умът е останал за други. Затуй не дотам личната мома прави от мъжа човек и от керемидата – стряха. Кокошка – за своя, на мъжа си и на децата си радост – може да бъде само умната жена.
Сега гледам повечето хубави моми взеха да артисват. Много им идва сякаш това учение и си мислят: Господ трябва да им мие ногите и напива водата. Отбират и момуват, момуват и отбират – дорде вземат да им падат зъбите. Не ги коря тях. Млад ли е човек, устата му е по-голяма от акъла. Дорде сме моми не проумяваме, че ако мъжът е умен, имотен и хубав – едни ядове; ако е глупав, грозен и беден – други, ама пак ядове. Затуй много отбираме…
А всичкото е да не те завари градушката на голо поле, а под стряха. Коря майките им, че се водят по техните халосии и чакат царят да падне от небето и да ги вземе. Мъжете за женене не падат от небето – по земята ходят. Трябва само добре да го премериш и яката хванеш за гушата, да не мърда. Пък, ако дъщерята сама не може, затуй сме майките – огън да ни гори – да помагаме. Умна майка неомъжена щерка няма. Тъй знам аз.
Мъжът ми бе фасонлия. Сух, само жила, рунтав. Суратът му като на овен, ала туй за мъж не е кусур. Аз пък бях малечка, ама много пълничка и още по-много весела. Кога минехме двамата по улицата, хората ни заглеждаха и заблазяваха.
Три деца родихме, три щерки. Кога бяха малки – хубавички като всички дечица. Ама като почнаха да се източват и взеха да не ми хващат окото. Малечки като мене, ала сухи като баща си, че и носа му взели на разбойника! Майка съм, мили ми са, хубави ми са, ама как да кажеш на бялото черно, а и да го кажеш, каква полза?
Сърцето ми се къса като гледам: другите момета дорде се върнат от кладенеца – опоскат им китките и презполовят съдините от напиване, а моите – завалийките – по пет пъти за вода ходят, а китките им сякаш току-що набрани и водата до ръба на менците. Взеха да си бият майтап с нас, че вода много ни трябвала, защото садим бахча в двора.
Дружките им: коя сватосаха, коя откраднаха, коя пристана, а моите все носят вода за бахчата, дето я нямаме и краят й се не види. Лоша работа! А и те взеха да стават лоши, нищо че аз си знам: ако не друго, сърчица си имат златни… Ще ви кажа защо става тъй.
Преминала мома е като пале с отрязана опашка. Тогава никой не го погалва и то навиква само да лае и хапе. И да се излъже някой с добро ръка да протегне към него, то, като няма опашка да я завърти и покаже, че му е драго, не знае какво да прави и като не знае, вземе, та ухапе. Тъй е навикнало горкото.
Няма по-голяма мъка за една майка да гледа как децата й съхнат непотърсени от никого и да не дочака внучета да я забавляват на стари години. Мъка! Нашата нататък отиваше, но аз не се давам. "Дръж се, Петро – думам си – туй блато дето си го отчувала в къщата си, ти ще трябва да го заквасиш на мляко. Няма кой друг. Дръж се!"
Да бяхме богати – лесно, че мъж се и лесно купува. А то не ни стига грозотията и лошотията, ами за капак – и беднотия.
За късметлиите хора се казва, че се раждат с риза, другите – като всички, а наш Стоенчо Павлов ще се е родил съвсем без кожа. Баща му го убиха разбойници преди да се роди, майка му се помина дорде беше дете. Ратайче по чужди хора ходеше заради единия хляб, ама пак личен момък порасна.
За мъжа не е най-важното да е хубавец, но има ли я хубостта – не пречи. Не попречи и на Стояна – взе си хубаво и добро булче. Но като си се родил без късмет… Отиде си булчето кога роди първото дете и го остави сам с пеленаче дете на ръце да се чуди и мае какво да прави.
Нарочих си го за зет. От вдовец става добър мъж, че който е свикнал на жена и къща, загуби ли ги, оплита се като пате в калчища и теглото му нийде го няма. Затуй добие ли ги пак, пази ги като очите си.
Продумвам на най-голямата дъщеря, а тя, като кипва проклетницата:
- Не ща, мале, вдовец! Прегоряло дърво, изстинала пепел….
– Патка с патка! Толкова ти разбира пипката! Гърмът пада по големите дървета. А и ударено, голямото дърво не е трънка. Мине време – оправи се. Всичкото е кога е ударен, кой ще му пролее сълза-обич, та да му живнат корените. И каква ти прегоряла пепел – не го ли виждаш, че още се не бръсне? – осемнадесетгодишен беше Стоенчо.
Пък тя се тръшка и извива, сякаш искам жива да я ровя.
Като не стана от едната страна, взех да я кроя от другата. Знаех на коя нива оре нашият човек и уж по друго минавам, пък спирам и го попитвам:
– Как е детенцето, Стоенчо? Кой го гледа като си няма майчица? Пък и тебе има ли кой да те попрегледа, топла манджица да ти сложи?
– Остави се, бульо Маринице, тегло имало да се тегли. Детето комшийките го понаглеждат. Пък аз – пет за четири, както мога.
– Стари хора, патили, са го казали, Стоенчо: мъж и жена – халосия, сам мъж – остави я… Ти, някоя, я вдовица, я мома, не си ли си харесал – за другарка да ти дойде?
– Не съм, че никоя не е заритала за сиромах, че и вдовец с дете-пеленаче.
– Не е тъй, сине, ти се поогледай. Наша Сима ти видяла щурчето онзи ден и ми вика: "Кротко и хубаво като кукла, мамо. Пък и Стоян какъвто е левент – коя ли ще е късметлийка да го вземе?"
Разбра той накъде бия и нали огън му гореше на главата, направо пита:
– Че да пратя сватовници...
– Ваша си работа, сине. Аз не се бъркам. Но като ме питаш, друго ще ти река. Много ми е срамежлива Сима и от срам може да направи или да каже нещо дето не й е на сърце. Тя утре подир пладне се канеше да ходи на Косьова мера за лапад. Виж там, поговорете си, разберете се и хич не я слушай какво говори, ами я кради – и да сте живи и здрави.
Върнах се вкъщи, натирих Сима за лапад на Косьова мера и седнах да чакам какво ще стане. Сърцето ми се свива, ще се пукне. Дете е туй! Каквото правиш, за негово добро го правиш, ами ако не излезе тъй както си си намислила? Къде тогаз очи да гледаш нея и хората в очите?
Истина, по онуй време се крадяха моми, но не можеше старец да открадне мома-първескиня, пък и вдовец, ама кой ти гледа като няма накъде и яйце ти се пече на задника.
Мръкна и като си не дойде Сима, разбрах, че работата е опечена. Като затвориха кръчмите, прибра се моят тъмен като облак и зина отгоре ми:
– Ти си я забъркала тая!
– Какво съм забъркала?
– Не се прави на утрепана. Знаела си, че Стоян ще краде Сима. Твоя работа е!
Заизвивах аз като на умряло и взех да се кълна. „Гръм да ме удари, ако съм си и помисляла, в суратя на комшийката да замязам, ако и през ум ми е минавало! Симе, Симе, на мама ненагледната, на мама златната…. Кой те, мама, душманин млада младина зачерни…” И почнах да си скубя косите. Събрах орталъка…
Сутринта пихме блага ракия, след някой и друг ден претупахме надве-натри сватбата и от сърцето ми голям камък падна.
Стоян излезе мъж на място, а и моята като й се отпусна сърцето, се видя, че цена няма. Хубав живот живяха, а и децата им хубави като писани яйца и добри като гълъби. Само понякога зетят ми дума присмехулно:
- Бабо, ти ми каза, че Сима ме харесвала, пък и кога я крадох, фъчка се като пощръкляла и ме изподра – на кукерин заприличах.
– Трай, Стоенчо, че знаеш ли колко е лошо да си сам? Ако не бях аз, и досега имаше да си кукуваш. Изподрала те била. Нали ти казах, че е срамежлива. А ти какъвто ходеше мръсен и парцалив, и на същи кукерин мязаше.
А Сима, захапала края на забрадката да не прихне, като ни слуша, и само очите й се смеят.
Заоглеждах мъж като за втората и си белязах Чобан Боню. Викаха му "Гащи от дупки", защото беше сетен сиромах. Иначе прав, здрав мъж, но на сиромаха никой му не вижда хубостта, а беднотията му вади хорските очи. Аз не съм от тях. Знам, че бедният мъж е добър мъж, защото като няма пари за друго, цялата радост в къщи я търси.
Добре го бях намислила, ала средната все на имане и големство я палеше и не смея да й продумам за Боня.
Нея година ходихме на панаир в Айтос. По едно време виждам една циганка да гледа на ръка и да лъже женорята. Щукна ми умно нещо в главата и отидох при нея. Тя каза, че другата неделя ще идва в село на събора. Чу ми думата какво да познае на моята щерка и й обещах торба папурено брашно и чатал от суджука.
На връщане от Айтос подкокоросах Милка:
– Миле, ти знаеш ли, хората разправят, че Боню имал скътано менче с жълтици?
– Че като има, защо не си купи гащи да не му се смеят?
– Може да го пази за сватба и имот, пък може и да лъжат. Отде да знам?
– Лъжат, ами. Като копанари…..
Лъжат, лъжат, ама на другия ден я гледам – стегнала се като за хоро и отива да бели прането чак горе на Балкана, дето Боню си пасеше стоката. Водата там била бистра като сълза. Като е бистра, бистра да е. Не обичам да се меся в работата на младит.
На събора циганката иде право у дома, взе Милкината ръка и занарежда: "Гюзел мома и голям късмет. Ще я вземе мъж, дето всички му се смеят, че е сиромах, а у него жълтици като у куче бълхи. Ще живее като царица и тез, дето я гледат сега извисоко, от злъчка и яд ще изпукат като виждат как я кичи с най-хубавото и все в очите я гледа. Деца ще им се родят като ангели и те, като пораснат, от тежко бащино имане море ще направят..."
По Димитровден сватлъкът стана. Поплаках, понареждах, пооскубах се – ала с мяра, че коса още ми трябваше.
Пак случих. Като се разбраа, че Боню жълтици няма, хванаха се на работа, а кога дойде текезесето и „Москвич” си купиха. Забравиха хората за Бонювите „Гащи от дупки” и взеха да му викат "Жълтицата", а моята ме подкача: "Хитра си, мале, като лисичка. На мен си се метнала."
Най-малката беше и най-учена: завърши прогимназия. Мъж с фльонга искаше да вземе и в града да живее. Те не я пускат в селото, тя пита за поповата къща! Младо – умът му фърка… Знам аз, че ще си седне и тя на задницата, ама вече няма да е млада и за нищо няма да става.
В село имаше един добруджанец, недоучил даскал. Хубавец, само дето пие и за умрелите и работа не подхваща. „Ако туй не е третият зет, думам си, кадъна да стана!” Взех да мисля как да наглася работата. Знам аз, че пиян мъж си гледа пиенето и чужди плетове не прескача – затуй не е лош мъж. Само трябва да падне на свястна жена в ръцете.
Реших да го пуснем, уж под наем. То от пиян човек какви пари, ами да ми е подръки. Той кога не е пил тъй сладко и умно приказва, че в устата го гледахме и на моята взе да й се мъти главата. Само че, работа пак не подхваща. Не бе свикнал на селски труд, а не си беше довършил учението и не можеше да стане даскал.
- Петърчо – думам му един ден – защо не си намериш някое добро момиче да ти помогне да си доизучиш и да заживеете като хората?
– Златна ти уста, бульо Маринице, ама къде да го намеря?
– Ваша си работа, аз не се меся, ама като гледам, с наша Вида се харесвате. Ако се вземете ще продам нивата на Крушов баир да си доучиш.
Даде дума момчето и работата кажи-речи опечена.
Тогава моят се заинати като магаре на мост. Жал му бе за нивата. Хванаха ме мене бесните, че като му викнах: "Слушай бе, дърт караконджул! Като ти е такъв суратът, че и на щерките си го лепнал, без нива ще стоиш да ти дойде умът в главата и да си правиш сметката друг път с какъв нос да се раждаш!"
С лошо, с добро, склони той и пак на моята стана. Оженихме ги и додето врекне първото дете Петър се върна от града, сложил фльонгата и взе да пердаши чуждите деца и да дундурка своите.
Олекна ми. Една майка ожени ли си добре децата – най-важното е вече направила.
От мен един акъл: мъжът здрав и прав ли е, значи става за женене. Всичкото е да не подбираш много, а да знаеш как да го хванеш. Речено е: от стар бик добър вол не става и е тъй. Затова – овреме. Туй, дето го живеем, Господ го е направил като гювеча – има и мръвки, има и прегоряло. Избираш ли само хубавото – гладна ще останеш.
Най-малката в града не отиде, ама роди три деца. Хубави като икони и умни като баба си. Да е жива и здрава майка им, че и тях да ожени. Знае тя как стават тия работи и няма да ги остави сиротни като палета без опашка.
Автор: Неизвестен / za-men.eu
