Преди само бях чувал за тях, но не бях останал с впечатлението да са особено интересни, още повече на фона на Магура, която напоследък почти напълно заема мислите ми. Емил Миланов, колега на майка ми донесъл брошурата. Майка ми я преснимала, но много от качеството на снимката се загубило, затова направила скица с молив и преброила, доколкото било възможно, някои от символите.
Вечерта в петък седнахме да гледаме. Не мина много време и се изясни, че виждаме пред себе си най-елегантния модел на Слънчевата система, изобразяван някога. Броих отметките и ясно се видя, че става дума за част от магурската астрономическа школа. Но след малко ще го видите и сами.
Огромно беше желанието ми най-накрая и сам да видя този петроглиф и да го снимам, за да мога да подкрепя настоящата си статия в блога, а и всички останали. На следващия ден решихме да отидем до дивечовъдната станция, в чийто двор се намират петроглифите. Беше навалял доста сняг, затова взехме и една метла. Пътувахме с кола до там, но когато стигнахме, се оказа заключена, а пазачът беше потънал вдън земя. От едно място можеше да се заобиколи и да се влезе в двора. Пръв влезе баща ми, чука на врата на хижата, но никой не се появи. Накрая влязохме и тримата, но не можехме да намерим рисунките. Накрая умирах от яд и тръгнахме да се връщаме. Без да имаше кой да ни покаже точно къде да ги търсим, нямаше да можем да ги намерим в снега.
Влязохме в града и видях един познат – Фико. Почти веднага се изясни, че той с още две момчета отиваха към дивечовъдната и можеха да ни покажат къде са рисунките. Оставихме колата и отидохме пеша.
Пак не се появи пазачът, но все едно. Отидохме на мястото – наистина не бихме го намерили сами в снега. От него има перфектна панорама към небесата и мястото ще да е било идеално за астрономически наблюдения. Разчистихме снега и фигурата се появи:
Само от тези снимки не можете да добиете точна и пълна представа за разположението на точките, докато аз съм ги гледал и броил на място. За това показвам и следното:
А още по-ясно става от следната схема:
В средата се вижда централен обект, който е обозначен с издълбана в скалата дупка. Видно е, че всичко останало е структурирано около него, като излизащите от него лъчи (въздействия) формират околното пространство. До тук се вижда точно описание на Слънцето.
Около него се виждат два концентрични кръга. Би следвало да знаем, че в Слънчевата система има два типа планети – вътрешни и външни. Вътрешните са Меркурий, Венера, Земя и Марс, външните – Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун. Възражението, че изпускам Плутон е неоснователно. Най-накрая астрономите правилно прецениха, че той трябва да бъде отписан от списъка с планетите и така те са осем на брой, како ги изброих. Та какво показват двата кръга? Вътрешният показва границата между вътрешните външните планети – Астероидния пояс, а външната е границата Слънчевата система – Оортовият облак, откъдето идват кометите.
Следващото нещо са четирите обекта, разположени отляво. Защо четири, а не осем? Защото това е минимално достатъчният брой за изобразяването на реалната действителност – четири вътрешни и четири външни, като разликата във възприемането им (гледната точка и посока) показва всяка една от осемте планети поотделно. Такова нещо се наблюдава и при рисунките от пещерата – минимален брой символи, носещи максимално знание, което се разкрива по един или друг начин в зависимост от гледната точка.
Накрая, виждат се 44 точки.
Разположението на обектите спрямо точките е много важно. То носи голяма част от информацията, която крие в себе си това изображение. Обектът в средата се описва от една точка, т.е. за него е отбелязано освен всичко останало и, че някаква негова характеристика има стойност едно. За планетите са очевидни стойностите 3, 8, 15 и 24. Ако си припомните статията „Астрономия в Магура”, ще видите че тези числа показват орбиталните периоди на планетите – времето, за което обикалят около Слънцето, но разделено на 27. Това е огромно доказателство, че това скално изображение е част от магурската астрономическа школа, както и част от поредния астрономически комплекс.
Ето тези орбитални периоди за всички обекти от Слънчевата система:
Слънце - 1
Мерскурий – 3
Венера – 8
Земя – 15 (13 заедно с Луната, което показва, че тя не е естествен спътник на Земята)
Марс – 24
Неизвестен обект между Марс и Юпитер, чието съществуване се посочва като факт от изчисленията с полетата от Магура. Това може да е астероидният пояс или онова, от което той се е образувал – 52
Юпитер – 159
Сатурн – 394
Уран – 1124
Нептун – 2204
Мисля, че изображението с нанесените стойности върху него е твърде красноречиво. Ако гледаме по часовниковата стрелка:
- първият обект има характеристика 3, т.е. това е Меркурий;
- вторият обект има характеристика 8, значи е Венера;
- третият е с характеристика 15 (както е по сметките с полетата от Магура) – Земя. Допълнително е указано, че около Земята орбитира друг обект – Луната;
- четвъртият обект е с характеристика 24 – Марс.
Освен всичко друго има определено мащабиране на обектите, което е съобразено с действителността: най-малък в Меркурий, най-голяма е Земята (да се гледа като цяло, не само вътрешната точка), Венера е втора по големина, а Марс е трети.
Интересен е преходът след първата по-дълга линия по посока на часовниковата стрелка. Там ясно е указано, че се извършва удвояване на броя точки до момента, с което характеристиката на необособения обект е 52. Затова и мястото между наклонената дълга линия и съседната й отдясно е „празно” – показва се, че там не се намира точно обект, а нещо с неясна форма и размери – атероидният пояс.
Следва връщане по обратната посока. До момента е достигнато до стойността 52. При „прескачането” на дългата линия се извършва утрояване. С това първият обект вляво от нея приема нова стойност – 159 – Юпитер.
Следва Сатурн, за когото са изобразени пръстените. До края се виждат Уран и Нептун.
Карта на Слънчевата система, изработена с такъв финес и с толкова интелект, че унищожава всяко твърдение за безпросветна дълбока древност. Нещо, което трябва да е извод и магурските рисунки.
Та какво виждаме до тук, като цяло? Виждаме една култура или цивилизация, която е била много напреднала с астрономията – знаели са не само орбиталните периоди на планетите, но са знаели и закономерността, която те следват. Знаели са големините на планетите и разположението им по орбити. Познавали са Слънчевата система идеално. И това е било в много дълбока древност.
Тази цивилизация е имала набор от обсерватории. Безпросветни ли? Примитивни ли? Изобщо, такова нещо не може да се твърди.
Там е изсечено и това око:
Вероятно, за да показва, че от това място се гледа и се вижда.
Изображението на Слънчевата система не е изсечено върху скала, а върху една плоча. Сегашното й положение показва, че някога не е била точно на това място, а се е свлякла от едно малко по-високо място. Така дългата линия към вас е сочела север, а останалите – в съответните посоки. Камъкът е стоял там така, че изображението е било хоризонтално и показвало посоките на света. Множеството точно разположени дупки по него показват, че може да са служели за ориентиране по тях на някакъв геодезически или астрономически инструмент.
Вижте първата снимка. На нея обектът, който е кръг с точка в средата, се пада точно на изток. Кръг с точка в средата е знакът на Слънцето. Това изображение е показвало и равноденствията. Не е ли удивително? Това е еквивалент на мултифункционално устройство от древността – компютър, но астрономически.
Линията на юг пък сочи към пещера Лепеница. Тя и околността й представляват средство за наблюдение на неизвестен ми космически обект, който се намира в същото направление на наклонената дълга линия – югоизток. Всичко това е било система. СИСТЕМА, не спорадични напъни и откъслечно знание.
Там имало още много рисунки, но поради снега не можахме да ги огледаме. Вероятно това ще стане през лятото.
Много благодаря на:
Емил Миланов – за интереса му и за предоставянето на материали. Скоро очаквайте историите, които има да разкаже. И конкретно за брошурата, без която скоро нямаше да оценя величието на тези рисунки;
Филип (Фико) – за подкрепата и разбирането и конкретно, защото точно по това време беше тръгнал в същата посока. Това си беше промисъл;
Юли (синът на Емил Миланов), че беше тръгнал заедно с Фико и, че знаеше къде са рисунките;
Радо – пак по същите причини.
С Радо и Юли се запознах там, а Фико ми е комшия откакто съм се родил.
Баща ми, Радо, Фико и аз.
Юли, Радо, Фико и аз.
А сега си слушам медитативна музика с тибетски мотиви, дописвам статията и съм в страхотно настроение, без да съм в еуфория. Доволен съм много и съм изпълнен с уважение и все по-дълбоко разбиране.
И изобщо благодаря на всички, които изтърпяха и търпят цялата дивотия около скритите знания, без изобщо да мрънкат.
