На 30 ноември едно българско момиче стъпи за пръв път на наша сцена – за малко, като гост изпълнител на Васко Василев. Направи го заради приятел. Тя се казва Светла Василева, родена е в Добрич, работи на сцените на оперните театри в Италия, Франция, Германия, Кралската Опера в Лондон, Операта в Сидни, Австралия и Япония. Пее с Пласидо Доминго и Андреа Бочели, има записи с тях, те я канят редовно за съвместна работа, а тук никой не я кани. Тук никой не я познава. Защо?
Защо медиите ни бълват новини за Анджелина Джоли, Парис Хилтън и не ми се изброява още за кого – знаем кога са родили, колко деца са осиновили, с кого спят, с кого са се разделили, всичко им знаем. А не искат да напишат за българите, които успяват някъде из големия свят в най-различни области?
Някой чувал ли е за портретиста Росен Райчев (Rossin)? С портрета на баща и син Буш, сега красящ Президентската Библиотека, както и с този на американските президенти на 20. век, българинът се утвърждава като един от водещите и всеобхватни портретни художници в цяла Америка. А за инж. Божидар Янев, който е главен инспектор на нюйоркските мостове? За българката Анджела Данаджиева – архитект с мащабни урбанистични и ландшафтни проекти, променили облика на градове като Сиатъл, Индианополис, Портланд? За арх. Йорданка Георгиева, която е само на 35 години, а вече има високо признание сред американските архитектурни среди? Само за около година работа тя е класирана от калифорнийския вестник „Ориндж Каунти” сред първите 10 най-нашумели и търсени в наши дни архитекти в САЩ. Сред нейните работи е къщата –дворец на прочутия актьор Джеръми Айрънс.
Аз също не бях чувала за тези хора. Знам само за всекидневните тежки катастрофи по пътищата на България. Научавам веднага как нещо „сензационно” се е случило, от рода прасе се люлее на люлка, самоинициативно. Знам всеки ден какво е казала Мая Манолова в Парламента, знам „Оставка!”, знам кой с кого се е скарал в парламента, кой кого е купил да протестира, но не знам някой умен човек да е излязъл с ясно и конструктивно предложение като паднат „тези”, кои да дойдат и защо точно те. Знам резултатите от футболните мачове на Лудогорец, Левски и ЦСКА, но не знам, че едно младо момче – Ивайло Иванов, стана европейски шампион по джудо преди две седмици. Те дори по спортните новини не са казали, проверих специално. Колко европейски шампиони имаме? И колко често? Че да се държим, все едно, че нищо? Не знам. Наистина не знам. Но знам, че циганката Пенка не стана мис България, но пък влезе в Биг Брадър All stars, защото е огро-о-омна „star”. Знам също, че някаква си татуирала името на мъжа на Евгения Калканджиева, щото голяма любов било и щяла да й го вземе тя този мъж. Знам също, че вече си имаме и трета Златка – този път червена. Защо знам тези неща? С какво помагат те на смисъла ми на живеене?
Защо не знам за младите математици от СМГ София, които непрекъснато пътуват из света и печелят олимпиади? Преди малко съвсем случайно разбрах, защото се поинтересувах, че са спечели възможно най-голямото математическо отличие през 2010-а, било такова, което няма как да се надмине, можело само да се повтори. Не знам как се нарича това отличие, защото нищо не разбирам от тези неща. Няма кой да ми ги разкаже. Иначе щях да съм прочела и да знам.
Знам, че огромни български мозъци са се пренесли отвъд океана, и продължават да го правят. Но кои са те, как живеят, какво постигат, искам да знам, искам да ме вдъхновят, но не знам. За да не съм съвсем крайна, да, има журналисти, които правят такива предавания, като Георги Тошев например, има и други, които ще напишат веднъж – два пъти, но когато никой не се интересува от тези неща, дори да си искал да разкажеш историите на успелите хора, предполагам, че ще се демотивираш.
Попитах „Google” – Българи, успели в чужбина. Излезе тема във форум. Добронамерен потребител предлага на останалите да споделят за българите, постигнали високи резултати в кариерите си в чужбина. Българи, които трябва да ни карат да се гордеем. Около десет процента от пищещите във форума споделят имена и постиженията им. Останалите оплюват Кристо Явашев и други имена, за които все пак знаем нещо. И омаловажават всяко постижение, за което някой е споделил. Зададох на „Google” имената, които прочетох във форумите. Нямаше почти нищо, писано за тях в медиите. Някога не е имало написано и за цигуларя ни Васко Василев, който сега препълва залите, не можеш да си намериш билет за негов концерт два месеца преди това. Толкова е голяма любовта към него, че се наложи да продадат билети за генералната му репетиция преди последния му концерт, за да могат да влязат всички желаещи. Но някога не се знаеше нищо за него. Как се разбра? Беше свирил със Стинг, с Майкъл Джексън, по всички големи световни сцени. Тук стана популярен с новината, че е учител на Ванеса Мей, а после и с любовната история с майка й Памела Никълсън. Покрай това лека полека хората разбраха какъв голям музикант имаме.
Спомням си, преди години, ми се обади позната и ми каза: „Нали се познаваш с медиите… Алина… от „Нова Генерация“, нали живее в Канада… Записала музика към филм, цялата музика в този филм я изпълнява тя, и сега този филм има номинация за Оскар за музика. Става ли да уредиш едно интервю?” Зарадвах се много. Бях сигурна, че това е страхотна новина. Звъннах на няколко места. Отказаха ми. Стори им се неинтересно. Ако им бях звъннала и казала: „Знаете ли к’во, имам ново гадже” щяха на секундата да притичат за подробности. За мен, дето не съм от най-популярните. Дори за мен. Щяха. Но от вокалистката на култовата група от 90-те „Нова генерация” и нейния проекто-Оскар никой не се поинтересува. Само двама българи са се докоснали до Оскарите по някакъв начин – въпросната Алина Трингова – тогава и години по-рано аниматорът Златин Радев, чийто дипломен студентски филм „Консервфилм” беше номиниран в категорията „Анимационен филм” за Оскар. И получи 29 награди от различни световни кино фестивали. Проверих в „Google” и за него. Една страница излезе. Едно маломерно количество публикации. Ако тръгна по улиците и попитам хората: „Знаете ли кой е Златин Радев?”, убедена съм, отговорът ще е „Не”. Ако ги попитам за Киро Скалата обаче, и за Денди, и за Панайот, и за Недялко, и за Пенка – хората ще ги знаят. Риалити герои. Най-големите.
Не искам това да са моите герои. Съвременната журналистика лази в кръв и клюки и ме въвлича в това. Съвременната журналистика е болна. Съвременният човек е болен – от безлюбовие, от егоцентризъм, от незачитане на отсрещния. Гледа американски филми, американски предавания, величае ги и отрича всички наши. Какво очаквам от народ, който е измислил фразата, отивайки на кино: „Хубав ли е филмът или български?”. Да, факт е, че киното ни върви напред със ситни крачки, но някой направиха големи – „Мисия Лондон”, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, „Дзифт”… Защо „Цветът на хамелеона” спечели награди по сумати световни фестивали, а у нас на „София филм фест” не взе? На нашите филмови награди дори не беше номиниран за операторско майсторство – а повярвайте ми, ако има къде да го гледате, въпреки, че се съмнявам, няма как да не се впечатлите от брилянтната му визия, такава, каквато никога не сте виждали в български филм.
За бизнес успехи пък още по-трудно се говори по медиите. Сигурно, защото бизнес новината е свързана с името на компанията, а за това се плаща. Това е реклама. Аз ако имах медия обаче, с голяма радост щях да разказвам за Ивайло Пенчев от „Walltopia”. За предприемчивостта му, за катерачните стени, които продава в цял свят, за непрекъснатите иновации, които прави. Защото когато чух за пръв път за него, на церемонията „Мениджър на година”, ми подейства вдъхновяващо и смятам, че би могъл да подейства така и на много други хора. Защото ако продължаваме да се интересуваме само от леглата на известните и от мръсните им ризи, съвсем ще се обезличим. И тук идва едно много, много порочно явление – медиите казват – даваме на публиката това, което иска. НЕ! Медиите трябва да възпитават. Дайте на публиката това, което би я направило човек. Щото публиката сега не е човек. Тя е едно пребито куче, което мечтае и онези, от телевизора, известните, да бъдат пребити, щото „с какво повече те са повече от мен?” Затова заглавията, в които има смърт, изневяра, лъжа, скандал, продават. Защото публиката- пребито куче казва: „Аааа, нека му! Браво! Точно така!” И пребитото куче купува жълтия вестник и споделя на пейката пред блока с другите пребити кучета. И се радват заедно, махат с опашки. Може би му трябват много години на това пребито куче, за му се случи някакво развитие. И има два пътя пред него – или да умре окончателно, или да започне да харесва добрите новини. Ако някой му ги даде, може и да има шанс.
Ваня Щерева за „Мениджър”
http://www.manager.bg/
-
See more at: http://blitzbg.info/1261#sthash.LVUz0Sp5.dpuf
