Тогава излезе напред един зидар и го помоли:
— Кажи ни за Къщите.
А той в отговор му рече:
— Преди да си градите дом от вар и камък в градските стени,
постройте си от блянове шатър в пустинята.
Защото не само вие имате нужда да се завръщате вечер в жилището си —
това е потребно и на странника във вас, далечния, навек уединения.
Вашата къща е ваше по-голямо тяло.
Тя расте на слънцето и спи в нощната тишина;
но нейният сън не е без сънища.
Нима къщата ви не сънува?
И нима насъне не напуска града, за да отиде до дъбравата и хълма?
Желал бих щото да можех да сбера къщите ви в шепа
и като сеяч да можех да ги пръсна из полето и леса.
Желал бих щото долините да са ви улици,
а зелените лъки — пресечки,
та да се търсите един друг из лозята
и дрехата ви да е пропита със земното ухание.
Но всичко това сега не ще се изпълни.
Дедите ви са се били събрали на едно място от страх.
И този страх ще трае още малко.
Още малко градските стени ще отделят огнищата ви от полята.
Ала кажете, люде Орфалезки, какво имате в къщите си:
какво пазите толкова, та ги заключвате и залоствате?
Имате ли мир — ведрия порив, който би разкрил силата ви?
Имате ли спомени — светещите сводове, прехвърлени от връх до връх в ума?
Имате ли красотата, която води сърцето
от вещите, правени с дърво и камък,
към Свещената планина?
Кажете, имате ли в къщите си това?
Или имате само разкош и жажда за разкош —
този натрапник, който крадливо се вмъква в дома ви
и първо е гост, после домакин, а най-сетне господар?
Да, той става укротител
и с кука и бич дресира по-висшите ви желания
и ги кара да играят по волята му.
Макар ръцете му да са коприна,
сърцето му е от желязо.
Той ви приспива, а после застава до леглото ви
и се гаври с достойнството на плътта.
Той се подиграва със здравия ви разум и естествените ви сетива
и ги полага в мъх, като чупливи грънци.
Наистина жаждата за удобства и разкош
убива страстта на душата
и после ухилена върви с погребалното й шествие.
Но вас, чада на простора, безпокойни и в покой,
вас не ще ви уловят в капан и не ще ви дресират.
Вашата къща ще бъде не котва, а мачта.
Тя ще бъде не ципицата слуз, покрила раната,
а клепачът, който пази окото.
Не ще прибирате крилете си, за да преминете през портата,
не ще навеждате глава, за да не я ударите в тавана,
не ще се боите да дишате, за да не се напукат и срутят стените.
Не ще живеете в гробници, строени от мъртвите за живите.
И макар да е величествена и великолепна,
къщата ви не ще скрива тайната ви, нито ще сдържа копнежа ви.
Защото безграничното у вас обитава в дом,
чийто покрив е небосводът,
чиято врата е утринната мараня
и чиито прозорци са песните
и мълчанията на нощта.
