Съществува японската методика кайдзен, в която е заложен така нареченият принцип на 1 минута. Същността на този метод се състои в това, че човек върши нещо конкретно точно 1 минута, но всеки ден, и по едно и също време. 1 минута време е доста малко и, следователно, лесно постижимо за всеки. Мързелът не застава на пътя ви. Същите действия, които не бихте искали да вършите за половин час, измисляйки най-различни извинения или оправдания, можете лесно да изпълните за една минута.
Да поскачате на въже, да правите упражнения за очите, занимания с йога, четене на книга на чужд език, правите няколко лицеви опори – когато времето е ограничен до 1 минута, нищо не изглежда трудно, а напротив, носи радост и удовлетворение. А правейки малки стъпки, вие се усъвършенствате и постепенно се постигат отлични резултати.
Важно е и това, че вие побеждавате своята несигурност в силите си, освобождавате се от чувството за вина и безпомощност, изпитвате успех и победа. Вдъхновявайки се от чувство за успех, вие постепенно ще увеличавате минутните занимания до петминутни и така нататък. След това незабележимо можете да стигнете и до половин час. Напредъкът е очевиден!
Кайдзен се появява в Япония. Думата е съставна и включва други две – “Кай” (“Промяна”) и “Дзен” (“мъдрост”). Авторът на концепцията е Масааки Имаи. Той смята, че Кайдзен е една истинска философия, която може да се прилага еднакво добре в бизнеса и в личния живот.
loading...
На хората от западната култура японската техника може да изглежда неефективна, тъй като на Запад битува мнението, че без много усилия не могат да се постигнат добри резултати. Но мащабните програми, отнемащи много енергия, могат да сломят човека и да се окажат неуспешни. А принципът Кайдзен е подходящ за всички, и може да се приложи в много области на живота. Японците, например, използват стратегията за постепенно и непрекъснато подобрение в управлението.
Остава само да определите вашите нужди и да започнете прилагането на кайдзен техниката в практиката.
Източник: http://bg.checkonline4you.com/yaponska-metodika-sreshtu-marzel-ili-printsipat-na-ednata-minuta/
петък, 17 юли 2015 г.
Мама в действие: Тръшкането – обобщението на психолога
На втората ни юлска среща сме отново с Галя Даскалова, детският психолог, с който читателите ни добре се познават. Тя ще направи обобщение на темата, която дискутирахме с нашите гости в рамките на инициативата на ПЪРВИТЕ СЕДЕМ и NN – Мама в действие – за неподчинението, тръшкането и проявите на инат при децата.
П7: Как да се държим и какво можем да направим, когато детето се инати или иначе казано и популярно сред майки и специалисти – когато се случи, детето да се тръшне?
- Това е сериозен проблем сред родителите. Като всяко нещо, което е свързано с нашите деца, то се определя от спецификата на самото дете. От неговите емоционални заложби, които като цяло са плод на нашите, от средата, от това, което сме си заложили като взаимоотношения и начин на реакция в определени ситуации.
Този път аз ще избегна даването на съвети, но ще спомена няколко грешки, които е хубаво да не допускаме в такива ситуации.
Едната моя „любима“ грешка е да се опитваме да говорим рационално на детето си, в ситуация, в която то е на пода, удря с юмручета и ситуацията е извън контрол. В този момент да му обясняваме защо нещо не бива да се случи кое е правилно и каквото и да било не е най-удачното. По-скоро, изчакайте този момент да отмине като се опитате да преведете на детето емоцията, която изпитва в момента.
Например: „Да, разбирам те, че в момента си много ядосан.“ Или „Ясно ми е, че не се чувстваш много добре, но хайде, ела да те гушна.“
Децата имат нужда да бъдат успокоени в тези ситуации. Много често децата ми казват: „Ама, аз искам да спра, но не знам как.“
Това, естествено има своето обяснение, все пак децата ни нямат нашия социален опит и умение емоционално да се владеят, това което ние възрастните често правим – броим до 10, дишаме дълбоко, викаме в пликче. Децата не го умеят това и нашата задача е да ги преведем през това. Т.е. не говорим рационално на дете, което в емоционален срив.
Друго много важно нещо е да избягваме фрази като „може би“, „ще си помисля“ и всякакви подобни, които само удължават детското очакване.
Детската представа за време е неформирана, тя тепърва предстои да се формира, така че, ще кажете на детето си, че след пет минути ще се случи нещо, на него това не му говори абсолютно нищо.
П7: Т.е. такава тактика по никакъв начин не помага.
- Да, точно така, по никакъв начин. Само затвърждава усещането у детето, че нещо ще се случи всеки момент, пък то не се случва и съответно емоционалното напрежение се вдига. Затова, когато искаме да кажем, че нещо няма да се случи, то е добре да го кажем категорично. Има един термин „спокойна сила“. Заявяваме, че нещо няма да се случи по едни спокоен начин с равен тон, който да е категорично ясен, че нещото, което няма да се случи, няма начин да се случи. И най-важното – няма никаква вратичка. Защото „може би“, „хайде, ще си помисля“ стимулират ескалирането на емоционалните изблици.
П7: Вмества ли се някъде в тези ситуации физическото наказание?
- Смятам, че е напълно излишно да уточнявам, че физическото наказание е изключително неприемливо, защото това дефакто е един ролеви модел. Т.е. ние учим детето си, че ако в момента прибегнем към физическо наказание, тогава когато то се чувства емоционално нестабилно, то трябва да напада и че е нормално да реагира с насилие. Точно обратно – научете детето си по-скоро какво да прави, когато иска нещо да се случи.
Бих казала, че това са основните неща, които родителите е добре да спазват и да не забравят.
И още нещо: Много често детското „не“ е следствие на многото родителски „не“-та. Ако ние не сме показали подобен модел на поведение, то няма как той да се роди у детето.
Може детето да е видяло този модел на детската площадка, но когато детето експериментира неколкократно с подобно поведение и ние имаме адекватно отношение към тази ситуация, то вероятността тя да се повтори отново е минимална.
П7: Един вид то ще научи, че така няма да постигне нищо, че няма да стигне до целта.
- Да. Много е важно родителите да държат един фронт. Ако единият родител е казал „не“, другият трябва да го подкрепи. Защото децата са много сензитивни към родителските различия.
П7: Много родители в стремежа си бързо да излязат от ситуация на нервни изблици са готови на всичко само и само да не изпаднат в ситуация, в която да им се налага да се съобразяват с мнението на околните. Изобщо „Какво ще си помислят или кажат околните?“ трябва ли да ни вълнува, когато трябва да успокоим детето бързо и ефективно?
- Като цяло, децата притежават умението да усещат коя ситуация може да събуди родителското притеснение от типа „Какво ще кажат хората?“ В такива случаи препоръчвам много бързо излизане от тази ситуация. Ако има „тръшкане“ няма нужда от излишна рационализация на ситуацията, убеждаване и много думи.
Хващаме героя под мишница и напускаме бързо сцената. След което, когато детето се успокои му обясняваме какво се е случило, връщаме след време тази емоция: „Сега отиваме с теб в парка, но нали помниш, когато искаше да направиш еди-какво си, аз ти забраних или казах, че не е редно, защото нещо друго би било по-добре, какво се случи – нито ти игра на площадката, нито мама или тати се чувстваше добре, моля те, нека този път да не си причиняваме тези неприятни емоции, по-добре е да направим, например, замък на пясъчника. Винаги трябва да дадем на детето положителна алтернатива, която не е задължително да е придружена с обяснение.
П7: Това определено дава ясен завършек на днешния ден, в които за втори път се срещнахме с Майките в действие. Благодаря и до нови срещи.
- И аз благодаря!
Източник: http://purvite7.bg/mama-v-deystvie-trshkaneto-obobshhenieto-na-psihologa/
П7: Как да се държим и какво можем да направим, когато детето се инати или иначе казано и популярно сред майки и специалисти – когато се случи, детето да се тръшне?
- Това е сериозен проблем сред родителите. Като всяко нещо, което е свързано с нашите деца, то се определя от спецификата на самото дете. От неговите емоционални заложби, които като цяло са плод на нашите, от средата, от това, което сме си заложили като взаимоотношения и начин на реакция в определени ситуации.
Този път аз ще избегна даването на съвети, но ще спомена няколко грешки, които е хубаво да не допускаме в такива ситуации.
Едната моя „любима“ грешка е да се опитваме да говорим рационално на детето си, в ситуация, в която то е на пода, удря с юмручета и ситуацията е извън контрол. В този момент да му обясняваме защо нещо не бива да се случи кое е правилно и каквото и да било не е най-удачното. По-скоро, изчакайте този момент да отмине като се опитате да преведете на детето емоцията, която изпитва в момента.
Например: „Да, разбирам те, че в момента си много ядосан.“ Или „Ясно ми е, че не се чувстваш много добре, но хайде, ела да те гушна.“
Децата имат нужда да бъдат успокоени в тези ситуации. Много често децата ми казват: „Ама, аз искам да спра, но не знам как.“
Това, естествено има своето обяснение, все пак децата ни нямат нашия социален опит и умение емоционално да се владеят, това което ние възрастните често правим – броим до 10, дишаме дълбоко, викаме в пликче. Децата не го умеят това и нашата задача е да ги преведем през това. Т.е. не говорим рационално на дете, което в емоционален срив.
Друго много важно нещо е да избягваме фрази като „може би“, „ще си помисля“ и всякакви подобни, които само удължават детското очакване.
Детската представа за време е неформирана, тя тепърва предстои да се формира, така че, ще кажете на детето си, че след пет минути ще се случи нещо, на него това не му говори абсолютно нищо.
П7: Т.е. такава тактика по никакъв начин не помага.
- Да, точно така, по никакъв начин. Само затвърждава усещането у детето, че нещо ще се случи всеки момент, пък то не се случва и съответно емоционалното напрежение се вдига. Затова, когато искаме да кажем, че нещо няма да се случи, то е добре да го кажем категорично. Има един термин „спокойна сила“. Заявяваме, че нещо няма да се случи по едни спокоен начин с равен тон, който да е категорично ясен, че нещото, което няма да се случи, няма начин да се случи. И най-важното – няма никаква вратичка. Защото „може би“, „хайде, ще си помисля“ стимулират ескалирането на емоционалните изблици.
П7: Вмества ли се някъде в тези ситуации физическото наказание?
- Смятам, че е напълно излишно да уточнявам, че физическото наказание е изключително неприемливо, защото това дефакто е един ролеви модел. Т.е. ние учим детето си, че ако в момента прибегнем към физическо наказание, тогава когато то се чувства емоционално нестабилно, то трябва да напада и че е нормално да реагира с насилие. Точно обратно – научете детето си по-скоро какво да прави, когато иска нещо да се случи.
Бих казала, че това са основните неща, които родителите е добре да спазват и да не забравят.
И още нещо: Много често детското „не“ е следствие на многото родителски „не“-та. Ако ние не сме показали подобен модел на поведение, то няма как той да се роди у детето.
Може детето да е видяло този модел на детската площадка, но когато детето експериментира неколкократно с подобно поведение и ние имаме адекватно отношение към тази ситуация, то вероятността тя да се повтори отново е минимална.
П7: Един вид то ще научи, че така няма да постигне нищо, че няма да стигне до целта.
- Да. Много е важно родителите да държат един фронт. Ако единият родител е казал „не“, другият трябва да го подкрепи. Защото децата са много сензитивни към родителските различия.
П7: Много родители в стремежа си бързо да излязат от ситуация на нервни изблици са готови на всичко само и само да не изпаднат в ситуация, в която да им се налага да се съобразяват с мнението на околните. Изобщо „Какво ще си помислят или кажат околните?“ трябва ли да ни вълнува, когато трябва да успокоим детето бързо и ефективно?
- Като цяло, децата притежават умението да усещат коя ситуация може да събуди родителското притеснение от типа „Какво ще кажат хората?“ В такива случаи препоръчвам много бързо излизане от тази ситуация. Ако има „тръшкане“ няма нужда от излишна рационализация на ситуацията, убеждаване и много думи.
Хващаме героя под мишница и напускаме бързо сцената. След което, когато детето се успокои му обясняваме какво се е случило, връщаме след време тази емоция: „Сега отиваме с теб в парка, но нали помниш, когато искаше да направиш еди-какво си, аз ти забраних или казах, че не е редно, защото нещо друго би било по-добре, какво се случи – нито ти игра на площадката, нито мама или тати се чувстваше добре, моля те, нека този път да не си причиняваме тези неприятни емоции, по-добре е да направим, например, замък на пясъчника. Винаги трябва да дадем на детето положителна алтернатива, която не е задължително да е придружена с обяснение.
П7: Това определено дава ясен завършек на днешния ден, в които за втори път се срещнахме с Майките в действие. Благодаря и до нови срещи.
- И аз благодаря!
Източник: http://purvite7.bg/mama-v-deystvie-trshkaneto-obobshhenieto-na-psihologa/
сряда, 8 юли 2015 г.
събота, 4 юли 2015 г.
петък, 3 юли 2015 г.
Наблюдавайте парите
Наблюдавайте парите. Парите са барометър за достойнствата на обществото.
Когато видите, че покупко-продажбите се извършват не със съгласие, а по принуда;
Когато видите, че за да произвеждате, ви е нужно разрешението на някой, който не произвежда нищо;
Когато видите, че парите се стичат при онези, които търгуват не със стоки, а с влияние;
Когато видите, че някои хора стават по-богати чрез подкупи и облагодетелстване, отколкото чрез работа, и вашите закони не закрилят вас от тях, но закрилят тях от вас;
Когато видите корупцията да се възнаграждава, а честността да се превръща в саможертва - тогава трябва да знаете, че обществото ви е обречено.
Из "Атлас изправи рамене" от Айн Ранд
Айн Ранд (1905-1982) е американски философ, сценарист и романист от руско-еврейски произход. Ранд става световноизвестна с рационална философия, наречена от нея "обективизъм" (Objectivism), близка по идеи с политическото и философско движение либертарианство. Снимки: foxnews.com; lettersofnote.com
Източник: http://www.highviewart.com/nablyudavayte-parite-3403.html
Абонамент за:
Публикации (Atom)